Село Солник – целувката на планинския и морския въздух

В предването „На село“ сме на гости в Солник – малко селце в Община Долни Чифлик, намиращо се на около 50 километра от Варна, в полите на Стара планина. Тръгвайки за Солник от Варна с фоторепортера Румен Сарандев ни изпрати дъжда. Там пък ни посрещна слънцето и леко студения полъх на северния вятър. Тъкмо докато коментираме с него колко уникално е да живееш в планината и да дишаш морски въздух, малко след като подминахме входа на селото, стигнахме до една голяма къща в традиционен български битов стил. Това е къщата на баба Радка. Както ни каза кметицата Станка Йорданова - "тя е легендата на селото".

Оказа се, че е и един от върлите пазители на българската култура и традиции. Тя е родена и израстнала в Солник, малко над 80-годишна, но доста чевръста и скромна, защото ни посрещна с усмивка и с думите „каква легенда съм аз“. Покани ни да влезем, докато ни обясняваше как хората на село се радват на дъжда, за разлика от гражданите. Сложи по едно турско кафе, сложи малко дърва в печката и седна да си поговорим за живота в село Солник и как се е променил той през годините.

Населението на Солник към днешна дата е около 170 човека, предимно българи, представители на общността на ваяците – етнографската група, за които се смята, че са потомци на Аспаруховите българи. Това което ги отличава са диалектът и носиите, които не са в толкова ярки цветове. „За да могат да се крият момите от турците“, ни каза баба Радка, която е виден представител на тази общност. Тя е превърнала дома си в своеобразен "жив" музей на българската самобитност и култура, който всяка година се посещава от много западни туристи. 

Те ахват при вида на традиционните носии и всички предмети от българския бит и култура, които баба Радка грижовно поддържа. Тя ни разведе из музея и ни разказа, както за носиите, престилките, забрадките, тъкането, както и известните личности, които са посещавали къщата-музей.

Голяма част от тези носии ги обличат и чужденците, както и самодейците от местното читалище, което за съжаление беше затворено и не намерихме никой. Но, разбрахме, че пеят и танциват, участват по фестивали и конкурси и печелят награди. Пресъздават и повече български традиции по време на празници.

Докато ни развеждаше из помощенията на къщата-музей, телефонът на баба Радка звънна и й казаха, че на нейна комшийка й е прилошало. Жената се втурна да види как е и да помогне. Предложихме и ние да помогнем, но тя ни каза, че няма проблем и помоли да я изчакаме. С Румен Сарандев обаче използвахме да се разходим из селото и да заснемем други интересни неща тук. Минахме покрай църквата, която беше затворена, както и сградата на старото училище, което беше полуразрушено и нямаше покрив.  

Имаше както стари къщи, така и по-новички, а също и големи дворове с градини и животни. 

В един от дворовете съзрях възрастна жена, която се беше навела и работеше усърдно по градината. Беше много отзивчива и без да се замисли дойде на оградата да си поговорим. Казва се Руска Янева, която също е родена и израстнала в селото.

След разговора с баба Руска, решихме да отскочим и до единствения магазин в селото. Малко трудничко го намерихме, тъй като нямаше отличителна табела. Разпознахме го по масата с две пейки отпред под навеса и една кафемашина, а на вратата пишеше „Бутни“. Влязохме, а вътре ни посрещна магазинерката баба Величка, която ни разказа за трудната задача да правиш търговията на село.  

В магазина на баба Величка имаше и табелка с надпис „Вересията е враг на търговията“. На въпроса ми дали дава на вересия тя ми отговори с усмивка „ела да ти отворя тетрадката, да видиш..“.

След разговора с магазинерката се замислих, какво нещо е живота. Сватбата за едни е брадва за други. Жителите на Солник или поне по-голямата част от тях си произвеждат повечето хранителни продукти, което пък е една от причините да няма много работа в магазина. Друг проблем е безводието, особено в летните месеци. Парадоксално е, защото в непосредствена близост до Солник се намира една от най-впечатляващите забележителности в района – красив горски водопад. Оказа се, че в близост до селото се намира и някогашната граница на Княжество България и Източна Румелия. Там, нейде из гората, все още могат да се видят т.нар. постове, изградени от камъни във формата на овали. Публикация със снимки видяхме и на Фейсбук страницата на село Солник. Замислихме се с колегата Сарандев дали да не ги потърсим тези постове, но баба Радка, която тъкмо се върна от комшийката, на която й беше прилошало, ни разубеди. Каза че и до водопада ще стигнем трудно. За щастие пък жената, на която й беше прилошало, вече беше по-добре, благодарение на бързата реакция на нейните съселяни, както и на линейката, която дойде за има-няма 15 минути от Долни Чифлик. В селото няма лекар от години, както и аптека. Това е също едно от нещата, които затрудняват хората. Не само заради затруднения достъп до лекарства, но и заради факта, че населението е от предимно възрастни хора и ако нямаш близък при теб или комшийка като баба Радка - не е на добре. След като се успокоиха нещата, тя ни разказа откъде идва името на Солник, как една любовна история е довела до напускането на турското население, когато селото се е казвало Джафер, а също така ни сподели и кои са традиционните ваяшки гозби.

Баба Радка не пропусна да коментира и политиката и изрази разочорованието си от алчността на някои хора от властта. 

„За какво са им тези пари? Колко му трябва на човек? Да бъде една добра душица и когато срещне човек с усмивка да се поздрави, да сложи на масата ако щеш хляб и чесън със солчица, ама да бъде приятно“, с тези мъдри думи и с пожелание към всички най-вече за здраве и човечност, ни изпрати баба Радка от село Солник. Мъдри думи от жената, която ме накара да се замисля, че наистина не му трябват на човек несметни богатства за да е щастлив. Пример за това са жителите на Солник, на които, въпреки трудностите, малките пенсии и липсата на някои удобства, не им липсват човещина, добрина и семейни ценности. Хората се събират, празнуват, хапват и пийват, обичат си традициите, предават ги на поколенията, радват се на малкото и дори и на филийка с чесън и сол пак ще са усмихнати.