Навръх рождения ден на програмите на БНР "Хоризонт" и "Христо Ботев" "Изотопия" припомня интервюто, с което започна настоящия радиосезон, за да засвидетелства уважението на голямото радио към малкото – някогашната радиоточка.

Именно радиоточките изследва Оливие Живр, антрополог, балканист и преподавател в лионския университет Lumière-Lyon 2. Оливие проучва взаимодействието между науката и изкуството, обича да смесва документалната реалност с художествената измислица. Преди години е запленен от наглед скромния, но мощен апарат в съветското пространство – радиоточката. Търси научна литература, среща се с хора, посещава архиви, музеи, библиотеки и радиостанции, публични места, където са звучали радиоточките у нас, както и частни домове, в които ги е имало.

Оливие Живр се рови в голямото наследство на т. нар. малки хора с местни радиовъзли, по които (във времето на комунизма) се чува една-единствена програма. Обикновено програма на нашето радио, монополист в миналото. Все пак предаванията от София били прекъсвани и с информация от местните, при това прелюбопитна от днешна гледна точка. За съжаление, локалната звукова памет на България не е запазена така, както пазим гласовете на емблематични личности в Златния фонд на БНР.

Въпреки това тя е не по-малко важна. Описва как тоталитарната власт се вмества в ежедневието на хората и същевременно как те я отхвърлят на микрониво.

Много въпроси има Оливие Живр за звука на българското минало, затова прави подкаст, в който вплита разговорите на терен с незабравими сигнали от епохата на Българското радио.

Проект, който го води в градове и села, къщи и апартаменти, антиквариати, даже в обществени бани.

"Искам да давам всичко, което имам, за тази тематика – 100-150%", казва французинът Оливие на български, когато посещава "голямото радио", както сам го нарича. На терен не пита директно, предпочита да потопи хората в спомените и емоциите им. Със същия подход звуково се озоваваме не в студио на БНР, а на маса в двор на пловдивска къща. В градината има билки, чува се лай на куче.

Пловдив е градът на Оливие в България. Най-дълго е живял там, там учи езика ни, там е сред приятели и колеги, с които не само работи, но и празнува и споделя, хапва, пийва и домашна ракия. "Такива хора, не само с които общуваме, с които споделяме чувства, но дават храна за мислене, защото аз уча от тях за българите и това е важно за мен", разказва Оливие. "На софра" с братя и сестри по душа научава за радиоточките.

"Да си антрополог е като да си мим, имитираш хората. Гледаш ги, чуваш ги, слушаш ги, защото антропология правиш с тялото си, не само с главата си. Как да пиеш ракия, как да използваш подобните думи в контекст, как да се свържеш не само с хората, които са с обучение или с диплом, а с хората като например бай Вельо (един от героите в подкаста на Оливие - бел. ред.). Нямам нищо общо с него, но искам да общуваме. Трябва аз да правя като него."

Бай Вельо е роден през 1942 г., от с. Старо Железаре е. Бил е водещ в местната радиоточка и така попада в обсега на Оливие. За интервюто бай Вельо отива с жена си и внучката, която любопитства: "Какво иска този француз?".

"Иска да се срещне с хората, които не би трябвало да правят радио, не би трябвало да имат някаква роля в медиите. Хората, които не са очаквани в тази сфера", обяснява Оливие. Бай Вельо е точно такъв – раздавач в пощата, който се явил на конкурс за водещ по точката. Работата станала.

Магията на радиото обхваща не само хора като бай Вельо, тя все още държи и антрополога. "В това е удоволствието. Да чуваш гласовете на хората, собствения си глас, да си в студиото и просто да си представяш нещата. Виждаш ли, двамата заедно разказваме една история." Оливие счита, че не е много романтичен, но признава, че в радиото има нещо наистина магическо.

За да зарази с магията на радиоточките и поколенията, които не са чували за тях, Оливие се среща с живите свидетели и участници и разказва:

"Радиоточката е малкото радио. Това в Старо Железаре. Виждаш ли стаята в Общината? Затвори си очите. Виждаш ли бай Вельо? Той писал, чете за кооператива, започва с: "Добър вечер, драги слушатели". Аз обаче виждам това като другото, малкото радио. Всички тези радиа са братовчеди, те са семейство. Във всички семейства има хора, които се разбират добре, има и хора, които понякога се карат."

Според Оливие голямото радио не се кара с малкото. Голямото е майката, а тя не се кара на децата, насърчава ги да са възпитани, да учат, да се трудят.

А бунтува ли се детето срещу родителя? Какъв е бунтът на малкото радио?

"За мен това е акцентът на бай Вельо. Не е бунт с насилие, но е бунт: "Ние не сме културни, ние сме местни хора, говорим с акцент. Тука е така", разсъждава изследователят Оливие Живр, който бил кротко дете. „Бай Вельо е по-възрастен от мен, но и той е кротък." Въпреки кротостта, техният езиков бунт е факт.

В Старо Железаре, а вероятно и на много други места, слушали историите на зоотехника, на хората от ТКЗС-то, получавали съвети за селскостопанската работа и животните. Бай Вельо правел и поздравителни концерти, досущ като по голямото радио. "Това е магията на радиото, става въпрос за общуване", подчертава Оливие, на когото радиолюбителството също не е чуждо, при това отрано, от училището по комуникация. В родния град Тарар (на 40 км. от Лион) за около два месеца водил предаването "Цялото лято без да бързаме".

Връщаме се към българските радиоточки, където звукът на малкия бунт може да е по-твърд от местния акцент, направо хевиметъл. За пряко предаване по радиоточка на метъл концерт през 80-те Оливие чува от колеги, няма свидетелски разкази. Надява се хората тогава да са чули и "Сигнал".

"Много харесвам "Сигнал", признава антропологът, който знае, че говорим за рок, не за метъл. Свързва групата с първите български спомени: 1995-1996 г., нощен клуб в порутена сграда в Самоков. Там Оливие кара стаж като студент. Иначе във Франция слушал рок и пънк от групи, продали "три плочи" ("колкото по-неизвестни, толкова по-добре"). В Самоков не го оставили да забрави родината – пускали Voyage, voyage на Desireless. За да е миш-машът пълен, имало и гръцка музика.

Кулинарните препратки не са случайни. Радиоточките били най-често в кухните на хората. За тях Оливие чува и тъжни, и весели истории. Така опознава вкусовете им в пълнота. "На първия етаж мирише на пиле, на втория мирише на ориз и т. н. Вкусът на радиоточката бих казал е на шкембе чорба, защото радиоточката за мене е малкото радио срещу голямото радио." Просто ядене, но такова е то на терен, смята Оливие.

"Сутринта в Самоков знам, че ще ям шкембе чорба с приятели. Обикновено ядене, може да е малко кисело също, зависи колко оцет и чесън сложиш, така че вкусът на радиоточката е шкембе чорба с повече чесън и оцет."

Можем да се доверим на гастрономическите сравнения на Оливие Живр, бил е на 400 курбана. В един момент това е основното му меню. "Сутрин, обед, вечер – курбан", шегува се Оливие. Веднъж в Бачковския манастир през 2001 г. му дали пластмасова чаша, пълна само с лой. "За здраве и късмет", спомня си Живр, който твърди, че не иска да фолклоризира курбана, а лой пил от уважение. "За мен беше важно да се съобразя с тези хора, да не ги обидя. От друга страна, ако хората ти казват, че това е за здраве, за късмет..." После цитира Блез Паскал, че всеки има избор да вярва или не, но е по-хубаво да вярва.

Живр следва философия в Университета в Лион, на Ницше посвещава отделно изследване. Но "философията беше много далеч от живота", затова Оливие избира антропологията и етнологията. Те го отвеждат в България. Повечето му състуденти предпочитат Бразилия. "Това е Южна Америка, там са индианците." Впоследствие Оливие разбира, че устремът към непознатото като екзотично е най-вече плод на въображението. "После критикуваш себе си." Критичен към себе си Живр е и заради българите, които спират да са неговите индианци, а се превръщат в "хора с техния жизнен опит".

"Когато пътуваш, го правиш с въображението и трябва едновременно да го развиваш и да се бориш с него."

Някога Балканите за Оливие били мястото, на което да се прояви като анимационния репортер Тинтин.

С течение на времето нещата се променят. В България изучава културното наследство в Самоковско, но и в Странджанско. В Ясна поляна, докато проучва нестинарството с артисти от Франция, местна баба го попитала как се казва. "Аз съм Оливие", отговорил ученият. "Олио?", недочула бабата. "Оливие", отвърнал чужденецът. "Бай Олио", решила окончателно възрастната жена. Оливие не ѝ останал длъжен и представил приятелката си французойка: "Аз съм Олио, тя е Оцет."

След толкова години в сериозна връзка с България Оливие Живр смята, че все още не е бай, но може би (като в песен на "Сигнал") ще стане. Разбира, че обръщението е специално. Означава, че си се вписал в пейзажа, че те уважават, "че си мъдър, имаш опит от живота и можеш да го предадеш към младото поколение."

Пожелаваме на бай Оливие Живр да продължава да предава опита си за радиоточките, но не само, в подкаста си, на студентите, при срещите и семинарите в България.

А как го предаде в ефира на голямото радио – чуйте в звуковия файл!

Изображенията в публикацията са генерирани с Midjourney по описания на Лора Търколева.

Антропологът Оливие Живр: Вкусът на радиоточката е като на шкембе чорба