Милена Караджова: Имаш ли – даваш. За когото не е – отминава!

Милена Караджова е учител по професия и артист по душа. Пее, рисува и преподава с вдъхновение. Участва в проекти, свързани с изкуството като начин за откриване на нереализиран творчески потенциал. Има няколко издадени албуми заедно с Румен Тосков трио ("Помежду", 2008 г.), Веселин Койчев квартет ("Пробуждане") и Асен и Милена груп („На среде земя”, 2011 г.) 

Как един човек на изкуството разказва на учениците си за 24 май?

М. К.: Само с приказки не става. Едно е да разкажеш, друго е да преживееш. Всъщност истината дойде от един мой ученик преди време. Те играеха коледари и аз обяснявах как не трябва да внимаваш в текста на песента и да гледаш в обувките, а песента и това, което наричаш, да бъде послание. И тогава един от учениците ми каза: „Да, много ти е лесно така да разказваш! Я, ела на сцената да го направиш”. (смее се). Тогава ми просветна, че на децата им трябва преживяване, да свържат повода с някакво свое вълнение, което ние, възрастните трябва да предложим. Напоследък доста ми е тъжно, че 24 май се тълкува като един почивен ден, време, когато не сме на училище, а всъщност би трябвало да бъде празник. 

Макар че ние в дните преди 24 май и венци вием, и си пеем за „Слава вам творци велики”. Даже аз имитирам едно кирилишко писмо, което всъщност съм посветила на тези букви. 

Най-сладко е с първокласниците, които трябва през годината да научат ръкописните букви, заедно с това учат и немските печатни букви. И накрая около 24 май се опитваме да пишем и на старата кирилица. Правим картички, които леко обгаряме, те също се вълнуват от това как са оцелели през годините. Върху друг картон слагаме този изгорял лист, някъде оттам надничат старите букви, слагаме малко злато и стават едни много красиви неща. Посвещаваме църквата „Св. Св. Кирил и Методий” и наистина си давам сметка, че ако в семейството това не се зачита, единствено на нас остава отговорността да ги запалим. И че има опасност в съвремието покрай разни други интересни неща да го неглижираме. Но усещам, че този корен е много дълбок и не се страхувам затова че ще се загуби или изчезне.

(...)

Кое те води първосигнално – музиката или словото? Как си кодирана, как се усещаш?

М. К.: (смее се) Сега ме хвана! Истината е, че няма да мога да ги поставя. Усещам се, като че ли имам различни страници и по различни поводи включвам различна вълна. Особено около 24 май всяка година изпращаме абитуриенти и аз негласно съм се „цанила” да им приготвям персонални подаръци. Те представляват нещо от рода на „картина – колаж” с персонално поздравление от училището, от децата от училището. Също подготвяме картички от малките ученици за абитуриентите с пожелания. Има много сладки пожелания от малките деца за едни вече пораснали хора. И всъщност тогава имам особено тихи състояния, нощем обикновено, в които без да познавам дълбоко тези абитуриенти се появяват послания, когато точно словото е силата. И е много просълзяващо, когато го получат и видят, че съм улучила пожеланието за всеки персонално, и то е „ударило в целта”. Аз нямам обяснение как точно става това свързване, но пак на някакви сърдечни дейности ще да дойде дума.

А коя ти е любима дума?

М. К.: Любима дума? Само една?!

Само една!

М. К.: (смее се) Не знам...

Добре – две... Една за мама, една за татко...

М. К.: (смее се) „Обич” ще да е... Да, айде нея да изберем. Живи сме, защото любовта е побеждаваща, така си го представям. Живот=любов или пък обратното: любов=живот=Бог. Някакви такива формули съм си измислила, че животът всъщност е това, което ни държи. Това е уникалното.

А имаш ли любим архаизъм, диалектна дума на баба, на дядо, които използваш?

М. К.: Аз доста неща наистина си спомням от баба и дядо. Даже правят  впечатление тук в „модерна София”. Аз продължавам да ги използвам и често ме питат „Откъде си?”. Доста меко говоря. (смее се) Но специална дума...Чедо. Чедо, да. Много я използвам, а тя не е много съвременна. Но с децата я използвам, тя влага много топлина, приемане...

Тя тази дума е като прегръдка...

Точно! (смее се) Точно, да... „Сакън” – също използвам – сакън е „да не би да стане нещо”. Много цвят ми дават тези думи, няма да се откажа от тях. Когато ги използвам, модерните хора се пооглеждат, но може би с тази обич, с която ги използвам, го възприемат и  не се бунтуват. Учудват се, споглеждат се, ама го приемат, защото за мен е естествено да го правя.

А коя е твоята азбука?

Моята азбука са определено тези „рисунко-букви”, които от години изписвам имитирайки кирилицата. Тя е с едни завъртулки. Ако приемем, че хората наследяват разни души, аз все си мисля, че съм била някой монах. Защото стане ли въпрос за писане върху хартия с по-специално писало, някакви тръпки тръгват по гърба, по краката,  нагоре-надолу търчат. Съкровено ми е... И е хубаво, че има поводи, по които да ги изписвам тези неща. Предлагали са ми в книжарници и галерии да оставя нещо, защото стават много сполучливи. Но се оказва, че така на конвейр не би могло, или пък конфекция – не се получава. Когато знам за кого е, много лесно излизат и пожеланията, и самият начин, по който изглеждат. Така че съм спокойна, че по някакъв свой начин го продължавам това.

Цялото интервю с Милена Караджова чуйте в звуковия файл