Великите европейци - Ото фон Бисмарк, втора част

Ото има големи дългове на хазарт, дотам, че баща му е твърде недоволен, когато се налага да ги плати. Подвизите на Бисмарк са оценени по достойнство и студентите го наричат „Бисмарк велики“. После той се мести в Берлинския университет,  но не променя стила си на живот. Джон Мотли,  американски историк и дипломат, с когото са приятели, го описва така: „Безразсъден и нахален ексцентрик, но изключително надарен и очарователен младеж“. Той все пак се дипломира и отива на стаж в Аахен. В съда му е тясно, мести се в администрацията, но там му е още по-тясно, защото трудно понася да има началници. На всичкото отгоре е силно влюбчив и харчи усърдието си по жените, не за работата. Първо е Лаура Ръсел, благородна англичанка, след раздялата се утешава с по-възрастна французойка, а после се връща към англичанките с пасторската щерка Изабела Лорейн-Смит. Те прекарват няколко страстни седмици в провинцията, но, обратно в Аахен се оказва, че Бисмарк не си е пуснал отпуска и е уволнен. И без това иска да се махне, така че не се трогва особено, а изкарва година военна служба, за която също установява, че не е неговото поприще. Остава му само да се върне към битието на юнкер, да управлява бащините имения и да живее без началник. И го прави успешно. Той бързо схваща принципите на земеделието, скоро възстановява именията, плаща дълговете си и пътува из Франция, Англия и Швейцария. А и има достатъчно време не само да чете доста, но и да не загърби добрите стари лоши навици. Има компания за лов и екстравагантни партита, преследва всичко женско наоколо, а пиенето му достига нови висоти. Печели огромен авторитет, защото, както сам разказва,  „надпивам гостите си и ги вкарвам под масата с приятелско хладнокръвшие“. Всички тези активности вече му носят прякора „Бесният Бисмарк“. 

Вече на около 30, Бисмарк още не е сигурен какво да прави. Той се залюбва с Мари, която обаче е сгодена и се жени за негов приятел. На сватбата се запознава с 20-годишната Йохана, чиято ръка скоро иска и получава, въпреки репутацията си, просто е много настоятелен и убедителен. Йохана е точно човекът, който му трябва – тя му осигурява житейска опора, като поема изцяло домашните дела и изцяло се съобразява с неговите нужди и желания. Около сватбата, Бисмарк за първи път попада и в света на политиката, който, буквално, става негов завинаги. През 1845 е избран в провинциалния парламент на Померания, а после и в ландтага на Саксония. Той е свързан с консервативното крило – противопоставя се на либералните реформи, работи срещу ограничаване правомощията на юнкерското съсловие, обявява се против политическото равенство на евреите и има много врагове. Но това няма значение, той най-после намира полето си на дейност и пише: „Въпросите на политиката ме засягат много повече, отколкото мислех“. През 1848 в Берлин избухва либерална революция, която Бисмарк не приема. Той дори въоръжава контра-революционен отряд от селяни и смята да ги поведе към Берлин, но от това не излиза нищо, защото междувременно крал Фридрих-Вилхелм IV прави компромиси – отказва да смаже революцията със сила, обещава някои либерални реформи. Бисмарк не е избран в новото Национално събрание на Прусия и не получава министерски пост, както очаква, но следващата година е избран в долната камара на Пруския държавен парламент и се мести със семейството в Берлин. Той води кампания срещу идеите за „разтваряне“ на Прусия в доминираната от Австрия Германска конфедерация и заради балансираните му и гъвкави аргументи, всички го гледат с нови очи.  Бисмарк се доказва като човек, който се интересува от реалните проблеми на държавата и демонстрира готовност за политически прагматизъм, който го поставя в особена, самостоятелна позиция, извън консерваторите. 

През 1851 е изпратен от краля като представител на Прусия в Бундестага във Франкфурт, центъра на Германската конфедерация. По навик, Бисмарк не си държи устата затворена и друг прусак – Георг фон Винке го обвинява в недискретност по деликатни дипломатически въпроси. Разменят се остри реплики и е насрочен дуел с пистолети, но жертви няма. През 1857 кралят е парализиран и брат му, Вилхелм, става регент. Той скоро се сблъсква с консерваторите, но Бисмарк вече е променил позицията си - говори за „националната мисия на Прусия“ и необходимостта от съюз с национално-либералното движение. Регентът харесва Бисмарк и неговите идеи, но още не вижда как да го използва във вътрешната политика, затова го изтегля от Франкфурт и го праща посланик първо в Санкт Петербург, а после в Париж. Така Ото фон Бисмарк поема по пътя на голямата европейска политика, за да застане скоро на самия неин връх.