Великите европейци - Джакомо Пучини

Любов и музика – смята се, че това са двете думи, които изграждат живота на великия италиански композитор Джакомо Пучини.

Любовта в оперите на Пучини, както и в операта изобщо, е трагична. Изглежда само така композиторите могат да родят прекрасна музика – иначе го докарват до проста оперета. Шегувам се, естествено, но…..не знам, не съм навътре в тайните на операта и си признавам голям грях – не искам да знам сюжета на операта. Ето, не искам да го науча дори сега, когато невероятната Мария Калас пее „Мадам Бътерфлай”, операта на Пучини, чиито сюжет вероятно е познат на всеки що-годе приличен човек по света. Но аз и него не знам. 

Сигурен съм, че има трагична любов. Знам, че тя е някъде в Япония – заради костюмите и декорите. Убеден съм, че някой умира, но защо и как? Ами, честно казано, при тази фантастична музика и прекрасно пеене, тромавият, трудно съчинен сюжет изобщо не ме интересува. По някакъв начин усилията на либретистите да драматизират човешките отношения, плюс усилията на режисьорите да превърнат всички велики певци във велики драматични актьори, които пеят, докато подритват в предсмъртни мъки, ми се виждат повече комични, отколкото трагични. Това отношение е плод вероятно на професионална деформация – заради изначалното ми литературен поглед към света. Споделям го, защото знам, че има и други хора, които обожават оперната музика, но не и оперната сценична треска, начинът, по който балетът тропа с копитца по сцената, а хорът се дуелира срещу себе си за честта кой да си отнесе в къщи онова страхотно горно до. Разбира се, не пожелавам на никого да живее с подобно иронично отношение към едната половина на иначе цялостния оперен спектакъл, защото така със сигурност се губи много от красотата, която нормалният човек може да изпита. Но стига съм дрънкал глупости, вместо да слушаме Калас.

Вероятно вече сте наясно, че ако някой очаква от този текст да научи поне основните сюжетни линии на великите опери на Пучини, няма да му стане играта. Тук ще се опитам да ви запозная предимно със самия композитор, а за сюжетите на оперите му ще четете, когато отидете на опера и си купите програма. Или когато се опънете на креслото в къщи с чаша вино до вас, пура в едната ръка и книга за операта в другата, затворите очи и си пуснете „Тоска”.

Някъде от началото на ХVІІІ до средата на ХІХ век в една тосканска фамилия се сменят четири поколения композитори и музиканти, за да се стигне най-после до раждането на малкия Джакомо Антонио Доменико Микеле Втори Мария Пучини. Освен музикалният му гений, всички тези имена са другото му родово наследство. Както и титлата „Музикант на република Лука”, която обаче само изглежда като наследство. Просто всеки един от композиторите в рода е толкова добър, че я получава без изключение. 

И така, нашият Джакомо Пучини се ражда в навечерието на 1858-та Коледа в градчето Лука, Тоскана. Провинцията, освен с красива природа, е известна още с вкусни салами, страхотни сирена, прекрасно вино и красиви жени. Жителите на Лука пък са прочути любители на музиката и неслучайно, освен Пучини, там се раждат и други прочути композитори – Каталани, Гаспарини, Бокерини, Джаминиани. Още на пет Джакомо получава първи музикални уроци от баща си. Той обаче умира скоро и образованието на момчето е поето от вуйчото, а след това и от местния музикален лицей, основан от баща му. Заедно с това младият Пучини е диригент и органист в местната църква на Бенедиктинския орден, свири страхотно на орган и е добър импровизатор. Вече композира, макар на този етап само инструментална музика. И тъй като неговите инструментални композиции са далеч по-малко познати на съвременната публика от оперите, нека чуем как звучи един струнен квартет, написан малко по-късно, докато учи в Кралската консерватория в Милано.

Голямата любов на Джакомо Пучини към операта е стимулирана…..естествено, че познахте, от творбите на Джузепе Верди. Според един епизод от биографията на Пучини той, седемнадесетгодишен, заедно с неколцина приятели, изминават пеш 40 километра от Лука до Пиза, за да чуят на живо „Аида”. На всичкото отгоре, освен пари за транспорт, нямат пари и за билети, така че се вмъкват нелегално в залата часове преди представлението. От 1880 до 1883 Пучини учи в Милано и, макар да продължава с инструменталните творби, запознава се с Фердинандо Фонтана, млад поет, с когото работят по либретата на две опери – „Вилиси” и „Едгар”. „Вилиси” претърпява провал на един конкурс, в който участва, но после, с помощта на възторжени приятели и спонсори, е поставена в Милано и жъне бурен успех, като публиката вика автора на бис 18 пъти. 

Дни по-късно Джакомо продава правата за операта на голяма издателска къща, като собственикът и, Джулио Рекорди, му поръчва и нова опера. Така се ражда „Едгар”, който обаче се проваля – както си дава сметка авторът – най-вече заради слабото либрето. Така че следващият път много внимава и за триумфа на „Манон Леско” работи с цели шестима либретисти. След като Леско е поставена в Лондон, хлевоустият иначе Джордж Бърнард Шоу пише без капчица ирония: „Пучини ми изглежда много повече като наследник на Верди, отколкото който и да било от неговите съперници.” Така с „Манон Леско” завършва онова, което се смята за първи етап в оперното творчество на Пучини, а следваща му опера – „Бохеми”, бележи началото на онази велика поредица, в която талантът му се разгръща неистово и която целият свят познава.

„Бохеми” се разпространява като пожар и има представления из целия цивилизован свят, включително Съединените щати. Тази опера, заедно с последвалите „Тоска” и „Мадам Бътерфлай” вече наистина затвърждават славата на Джакомо Пучини и го поставят сред най-прочутите композитори на всички времена. Сюжетът на „Бохеми” е от една френска книга, но се смята, че в него са вплетени елементи от живота на самия Пучини като беден студент в Милано. В един свой дневник той пише: „Аз живях този Бохем още когато мозъкът ми не беше  разбъркан от никаква мисъл да търся сюжети за опери”. 

Всъщност чрез това си произведение, освен всичко друго, Пучини започва да се вписва в едно естетическо течение, набрало сили по негово време в Италия. Това е тъй нареченият „веризъм”, всъщност – някаква форма на реализъм, който се развива първо в литературата, но бързо се прехвърля и в оперната традиция. Става дума за едно относително придържане към характери, теми и сюжети от живия живот, за развитието на един пост-романтичен подход, който се разграничава от  изцяло фантастичните истории на предходното поколение творци. Наред с Пучини, в руслото на веризма се вписват също композитори като Пиетро Маскани, Руджеро Леонкавало и Умберто Джордано. Първата опера на Пучини, която се сочи за изцяло написана в традицията на веризма обаче е „Тоска”. И, разбира се, не можем да пропуснем да чуем „ И звездите блестяха”, невероятната ария на Каварадоси, в изпълнение тук на Лучано Павароти. 

Някъде по това време Пучини преживява тежка автомобилна катастрофа, от която едва се измъква жив, но се възстановява с месеци. Дали заради това или въпреки това, но следва най-големият му триумф с „Мадам Бътерфлай”, а после идват времена, в които композиторът не е чак толкова активен. Освен катастрофата, влияние изглежда оказват и други фактори от личния му живот – най-вече все по-обтегнатите отношения с жена му Елвира заради нейната силна ревност и неговите многобройни афери с други жени. Една прислужница дори се самоубива, след като Елвира я обвинява в любовна връзка с Джакомо, стига се до съд, но съдебните експерти установяват, че момичето е било девствено. Затворът едва се разминава на Елвира и то само заради влиянието на мъжа и.

 По ирония обаче, Пучини тогава наистина има афера, но не с прислужницата, а с нейна близка. Още доста такива истински или измислени истории се разказват за него, но какво да се прави, нали казахме още в началото, че целият живот на Джакомо Пучини всъщност се състои от любов и музика. Накрая, след знаменитата си последна опера „Тураднот”, той умира от сърдечен удар, причинен като вторичен ефект при лечение от рак на гърлото. Погребан е в Брюксел, където се подлага на новооткритата, но все още неусъвършенствана радиационна терапия срещу рака. По-късно е преместен в семейна гробница в Милано, а след това – в специално изграден параклис на вилата в Торе дел Лаго.