Великите европейци - "Монти Пайтън"

Те се излагат цели 4 години по ВВС с „Летящият цирк на Монти Пайтън“, както и с няколко филма. Но аз намирам „Монти Пайтън“ не за най-глупавата, а за най-умната група в света. И не само защото шестимата имат общо пет дипломи от Оксфорд и Кеймбридж, а само Тери Гилиъм, който винаги се явява накрая, се излага с някакъв колеж по изкуствата в Лос Анджелис. 

Истинските причини са три. Първо – шестимата поотделно са пълни кретени, но се събират и работят заедно, без да се бият с лопати. Поне не през повечето време. Второ – те така разумно подхождат към абсурда, че разбиват представите за него като нещо чуждо и страшно. И трето, чувството им за хумор разбива критическата идея, че хуморът е противопоказен на модерното изкуство. И тук вече се появява Тери Гилиъм в раздрънкана рицарска броня, който ме удря по главата с гумено пиле, за да не досаждам повече. „Всъщност нямаше истинска причина да правим онова, което правим – обяснява Майкъл Пейлин. И добавя: „Но имаше причина, заради която правехме нещата изобщо без причина“. Пейлин учи модерна история в Оксфорд, там среща Тери Джоунс, който учи литература и средновековна история, и с който оформят едната пишеща двойка в групата. 

В Летящия цирк Пейлин играе най-често човекът, който иска да обясни нещо, но не може, защото го прекъсват – пускат му музика или надписи, гонят го от сцената и дори го изхвърлят в зловещия пейзаж отзад. Пейлин развива и образа на „гамби“ – ниско интелигентен тип, който трудно свързва думите в смислено изречение. Сред култовите му реплики е „мозъкът ме боли“. Тери Джоунс пък е най-прочут в ролята на голия тип, който свири на орган, поставен на необичайни места – в езеро, в кочина. Другата пишеща заедно двойка в групата е Греъм Чапман и Джон Клийз. В Кеймбридж те учат медицина и право и са в театралния клуб Cambridge footlights. Когато Клийз влиза в клуба, питат го може ли да пее и танцува, а той отговаря – не. Честен е, защото му се носи славата, че има нещо по-лошо от пеенето му - неговите танци. Но той настоява да забавлява хората и наистина ги забавлява в Цирка, където е Водещият с репликата: „А сега – нещо съвсем различно“. Чапман пък е неотразим като Полковника, който авторитетно прекъсва даден скеч, ако реши, че е прекалено глупав дори за Монти Пайтън.

Самотният писач в групата е Ерик Айдъл. Той учи в Кеймбридж английска литература, също е член на театралния клуб, но предпочита да пише сам. Айдъл е музикант, но не на майтап и композира някои от най-известните песни на Пайтън. В ролите е човек, обсебен от езика - играе онзи, дето говори с анаграми, или другия, дето размества думите и те винаги звучат погрешно. Скечовете на Айдъл често са по теми като рок, секс и дрога, те са на ръба и дори отвъд допустимото за телевизията – нещо, което в Англия им се разминава, но в Щатите ги цензурират. Другият самотник е Тери Гилиам, който винаги се появява накрая. Той не пише, а рисува и анимира. Прави например гигантския крак, който стъпква текущата сцена, щом тя премине всякакви граници, както и много други знакови анимации. „Да изрязвам разни неща и да ги раздвижвам беше най-простата форма на анимация, която познавам и аз я използвах постоянно“ – казва по-късно Гилиъм. Понякога обаче и той влиза в роля, но анонимно – играе обикновено рицаря с бронята, който разгонва досадниците. Понякога е и викинг, който пародира телевизионни принципи и подхвърля някоя безсмислена дума. 

Голям хит е например думата „спам“, от шоуто тя се пренася в електронния свят. Сцената е от 25 епизод, действието се развива в кръчма, в чието меню се чете основно „спам“. Един тип иска меню без спам, но му казват, че имат само меню с по-малко спам. А хорът на викингите избухва в песен, чието текст гласи: „Спам, спам, спам“. И продължава така до края. Подобно представяне обаче е съвсем обобщено, всички в Монти Пайтън всъщност играят почти всичко и дори създават колективни образи. Незабравима е Испанската инквизиция, която идва винаги, когато не я очакваш. Играят също жени, особено такива, които се правят на мъже, играещи жени. 

Групата се забавлява от 1969 до 1974 и прави 45 епизода от „Летящия цирк“. Критиците казват, че за телевизията, шоуто и абсурда, Монти Пайтън са онова, което са „Бийтълс“ за музиката. Междувременно обаче те забелязват, че се изчерпват, заради което сред самите тях избухва недоволство от самите тях. Тогава шоуто свършва, но се събират заедно за трите велики филма – „Монти Пайтън и Светият Граал“ от 1975, „Животът на Браян“ от 1979 и „Смисълът на живота“ от 1983, както и други общи проекти. Всички градят обаче и успешна собствена кариера. Клийз е сценарист и актьор в „Риба, наречена Уанда“, прави и знаменитият комедиен сериал „Фолти Тауърс“. Пейлин е автор на документални филми за пътешествия, получава рицарско звание. Ерик Айдъл създава пародийната рок-група The Rutles, пише либрето за мюзикъл на Бродуей, снима филми. Чапман също има успешна актьорска кариера, а Джоунс се отдава на историята с поредица документални филми за ВВС и пише книги за деца. А Тери Гилиъм пак се появява накрая, но сред най-великите съвременни режисьори с филми като „Бразилия“, „Кралят на рибарите“, „12 маймуни“, „Братя Грим“. 

Да, сигурно е, че тези момчета не се шегуват - нито като група, нито поотделно. Какво е тяхното значение за изкуството ли? Обобщава го изследователят Джордж Пери: „Истинското им значение беше, че разчупиха всички правила. Те правеха скечове без гранични линии. Те непрекъснато се прекъсваха взаимно. Те създаваха усещане за неочакваното. Това беше нещо анархистично и напълно иновативно“. Така си е. Но съм сигурен, че ако са прочели това, живите от Монти Пайтън са възкликнали: „Я стига глупости, бе! Кажи още нещо и финалните надписи ще ти се стоварят на главата“.