Вероятно мнозина знаят, че божествените сонети на Франческо Петрарка, посветени на неговата земна Лаура, вече седем века блестят като ненадминати по бистрота и форма диаманти в поетичното ковчеже на човечеството.
Marco da GAGLIANO: Io vidi in terra Angelici costumi, 00.00
Един от най-актуалните европейски дебати през 11-12 век е този за инвеститурата. Инвеститур е символичен предмет, който обозначава въвеждането в епископски сан. Кой има право да произвежда епископи обаче – Папата или Императорът на Свещената римска империя, това е въпросът. Първите сблъсъци са още от 11 век, когато Хайнрих III си присвоява това право, но се сблъсква със съпротивата на папа Григорий VII.
Фактически въпросът е за отношенията между религиозната и светската власт, той се решава по различен начин в различните страни, но решенията се точат с векове. Като разклонение на този дебат, през 12-13 век в разпокъсана Италия се появяват две партии – гвелфи и гибелини с противоположни концепции за обединение на страната. По-светски настроените Гибелини предпочитат обединение под скиптъра на немския крал и император на Свещената римска империя. По-консервативните Гвелфи пък се държат за скиптъра на папата. За да схванем още по-добре картинката – гвелфите са предимно богати търговци, гибелините – богати земевладелци. Гвелфите живеят главно в големи градове, за които има заплаха да бъдат завладени от императора. Гибелините живеят в по-малките градчета и то такива, над които виси заплаха да бъдат поставени под папски контрол. Страстите са горещи и с преки военни сблъсъци.
През 1289 г. гибелините са окончателно победени, но изглежда на гвелфите им става скучно, та сами се разделят на два лагера – черни и бели. Черните гвелфи продължават да са за папата, а белите искат собствена италианска монархия. Разделението започва от Флоренция, а през 1302 година там черните гвелфи придобиват пълен контрол над града и прогонват белите в изгнание. Сред прогонените е Данте Алигиери, който после си отмъщава, като в първата част на прочутата си „Божествена комедия” описва адските мъки, на които са подложени някои от най-ненавистните му черни гвелфи. Друг важен изгнаник е флорентинският нотариус Пиетро ди сер Паренцо, с прозвището Петрако. Заедно с жена си, Елета Каниджани, той се заселва в тосканското градче Арецо, известно средище на гибелини. Там през 1304 година се ражда синът им Франческо, който по-късно латинизира името си от Петрако на Петрарка.
Jacopo PERI: In qual parte del ciel, 6.33
Франческо Петрарка е на 8 години, когато семейството се мести в Авиньон, за да има баща му работа. По онова време Авиньон е част от кралство Арл, то пък - част от Свещената римска империя. Градът бързо расте и става църковно, административно и интелектуално средище, след като през 1309 г. французинът Климент V премества тук папското седалище от Рим.
Това положение остава валидно цели 67 години, през които управляват 7 папи, всички французи и всички по един или друг начин зависими от френската корона. Чак през 1377-ма папа Григорий XI възстановява статуквото, като се връща обратно в Рим. Това става 3 години след смъртта на Петрарка и може да се каже, че целият негов живот всъщност е свързан с Авиньонското папство. За него или за негови висши служители прославеният учен, поет, философ и ранен хуманист работи често като каноник, секретар, съветник или дипломат, а там среща любовта на живота си – Лаура, която обезсмъртява в знаменитите си, ненадминати и до днес, сонети.
В часа, когато гаснещият ден
с помръкнал лик Спасителя изпраща,
и аз, от вашите очи пленен,
сам оковах душата си скърбяща,
не вярвах, че Амур кръжи над мен;
душата ми, света боготворяща,
тъй не разбра, че нов живот захваща:
на скърби, на страдания и плен.
Амур ме свари слаб, с очи от скръб
изтекли – и, чевръст хитрец, от тука
намери към сърцето ми пролука.
И колко подло ме удари – в гръб! –
и стон дори не смогнах да отроня,
а вас пожали – защитена с броня.
Stefano LANDI: A qualunque animale: aria di cantar sestine, 17.18
По настояване на баща си, Франческо Петрарка учи право в Монпелие и в Болоня. Тази материя обаче, за разлика от латинската литература, изобщо не го влече. Веднъж баща му пристига на внезапна инспекция в Болоня и, като заварва сина си да чете антични римски автори, вместо модерни юридически мъдрости, започва да хвърля в огъня книга след книга. Смилява се само над Цицерон, когото и сам харесва.
Така че Петрарка учи право, на през 1326-та, след смъртта на баща си, веднага го зарязва и се връща в Авиньон. Тук работи за висши църковни фигури и това му осигурява време за писане. Той вече е подел писателския занаят със стихове, посветени на смъртта на майка му, но сега захваща „Африка”, тържествена поема на латински, посветена на Сципион Африкански, римски генерал, победител на Анибал. Изобщо, трябва да се отбележи, че голяма част от творчеството на Петрарка, включително неговите серии „Писма”, както и философските му работи, са писани на латински. Той смята, че именно тези творби са нещото, с което делото и мисълта му ще останат за поколенията. Да, не се учудвайте, Петрарка е човек суетен и жаден за слава - че как иначе ще даде началния тласък за развитието на истинския ренесансов дух, чиято здрава основа е индивидуализмът. Той надали си дава сметка също, че изкачването на Мон Венту, което предприема през 1336 година заедно с брат си и двама придружители, днес ще се смята за официален рожден ден на алпинизма. Франческо тръгва към върха, просто за да стигне горе и да види каквото се вижда оттам.
Той е вдъхновен от „Изповеди”-те на Свети Августин, който десет века по-рано твърди, че човек не трябва да извръща очи от божията красота, а да ѝ си радва, защото тя е част от общението между човек и бог. Както после Петрарка описва нещата в едно от знаменитите си писма, на върха той е наистина захласнат от гледката. Обаче истинското му просветление настъпва по пътя надолу, път, в края на който той, човекът, отново се среща с бога, позагубен в гледките.
Sigismondo D’INDIA: Voi ch’ascoltate in rime sparse , 42.19
Така или иначе, Петрарка греши в преценката за стойността на различни свои действия и мисли. Например, той едва ли си дава сметка колко здраво и за колко века в съзнанието на европейците ще се залости напълно погрешното му, впрочем, внушение, че Средновековието е „мрачна епоха”. Или напълно разбираемото му възмущение от факта, че начетените и духовно издигнати хора, интелигенти, да ги наречем, макар че това понятие се появява доста по-късно, са по един или друг начин отстранени, ако не буквално отхвърлени от обществото.
Същото е положението и с преценката за собствените му творби и тяхната стойност във времето – фактически за поколенията Петрарка остава велик поет не със съчиненията си на латински, а точно със сонетите за Лаура, които пише на простонароден италиански. Пише ги като игра, предназначена само за лично удоволствие, нищо, че после все пак ги издава в знаменитата си книга „Канцониери” или – Песни. На 6 април, Великден, 1327 година Франческо Петрарка отива на великденска литургия в църквата „Санта Клара” в Авиньон и небесата му се отварят – той съзира девойката Лаура, но която после посвещава 366 сонета. Някои изследователи смятат, че Лаура е въображаем персонаж, част от поетичен план за завладяване на публиката. Повечето обаче намират, че тя е истинска – но никой не знае коя е точно. Все пак надделява мнението, че става дума за щастливо омъжената 17-годишна Лаура де Новес. Не се знае дали Петрарка и Лаура са говорили дори веднъж, така че връзката им остава изцяло платонична, макар самият той в едно писмо да признава, че всеки път, щом зърне любимата, га обхваща силен еротичен заряд, който няма нищо общо с платоничното.
Лаура умира точно 21 години по-късно - на 6 април, Великден, 1348. Петрарка е на върха на европейската си слава, но продължава да пише за нея и към първата част от знаменитата си книга - „Песни за живата Лаура”, добавя и „Песни за мъртвата Лаура”. Сам той си отива ден преди да навърши 70. Намират го на работната маса, с глава, отпусната върху жизнеописанието на Цезар. Началото на неговия Сонет 32 не е писан за този случай, но звучи твърде подходящо за него:
Така е близо сетният ми час –
ще сложи край на мойта скръб горчива.
Отлита времето – къде отива?
Отдавна не градя надежди аз.
Знаем надеждите, които Петрарка гради за духа и делото си – да останат. И те остават. Не съм сигурен обаче дали той има и някакви надежди по отношение на тялото си. И дали би се зарадвал от откритието, че черепът му отдавна не лежи при неговите кости, а е откраднат, вероятно от почитател през вековете. В този смисъл, както писа един журналист, това е вторият път, когато Франческо Петрарка губи главата си - първият път е по красавицата Лаура.
Sigismondo D’INDIA: Benedetto sia’l giorno, 14.10 -
Преподаватели от Национална художествена гимназия „Цанко Лавренов“ - Пловдив представят изложба „Рисунка“ в Къща „Верен Стамболян“, ул. „Кирил Нектариев“ 15 в Стария град. В експозицията със свои рисунки участват Ангел Китипов, Антония Хайгърова, Диана Папазова, Димитър Келбечев, Илиана Манукова, Михаил Маламски, Панайот Панайотов,..
„Българийо, аз всичко тебе дадох…“: Националният литературен музей гостува в Хисаря с изложба за Иван Вазов . Експозиция с 20 документални пана, които проследяват житейската и творческа биография на Иван Вазов, ще бъде открита от директора на Националния литературен музей Атанас Капралов днес, от 17:30 часа, в голямото фоайе на Народно..
Поканихме Красимир Лозанов в качеството му на литературен гид, който да ни въведе в най- актуалните събития от литературния свят и да представи заглавията на книгите, на които можем да спрем вниманието си. Лозанов твърди на базата на опита си в едно от най- големите български издателства че по някакъв странен парадокс успехите на авторите в..
В предаването за книги на Радио Пловдив на 02.11.2024г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Тенеси Уилямс. Пиеси. 264 стр., тв. к. ок. 6А, Лист, 2024. Шерщин Екман. Вълчи бяг. 276 стр., ок. 5А, Знаци, 2024. Мануел де Педроло. Последен ход. 196 стл., ок. 4А, Ерго, 2024. Стив Бери...
В галерия „Ромфея“ художничката Лили Кючукова открива изложба - живопис и рисунки. Експозицията е озаглавена „Експресии“. Авторката е завършила факултета по изобразително изкуство в университета „Св.св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Има над 30 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Творби на Лили Кючукова са собственост на..