Великите европейци - Алън Александър Милн

На този свят има два вида хора – едните харесват Мечо Пух, другите го обожават. Да, чувал съм, че според някои Малкият Принц на Екзюпери например звучи прекалено романтично, дори леко лигаво. Срещал съм объркани души, които не просто не харесват, а направо не понасят историите за Алиса на Луис Карол. Единственият човек обаче, който със сигурност не е особено доволен от Пух и приключенията на неговата приятелска тумба, е авторът, английският писател Алън Александър Милн. 

Превод: Един хубав зимен ден Прасчо измиташе снега пред къщата си и когато вдигна глава, видя наблизо Мечо Пух. Пух обикаляше и обикаляше в кръг, дълбоко замислен. Когато Прасчо му се обади, той пак продължи да крачи, втренчен в снега.

— Здрасти! — повтори Прасчо. — Накъде ситръгнал?

— На лов — каза Пух.

— На лов за какво?

— По следите съм на нещо — каза Пух тайнствено.

— Следи на какво? — приближи се Прасчо.

— И аз това се питам: какво ли ще е?

— И как мислиш да си отговориш?

— Ще трябва да се срещна с това животно — каза Мечо Пух. — Погледни тук! — и той показа снега пред себе си. — Какво виждаш?

— Следи! — каза Прасчо. — Следи от лапи! — изквича той от възбуждение. — О, Пух, мислиш ли, че това е — е — е Невестулка?

— Може би — каза Пух. — Понякога е, а понякога не е! Никога не можеш да бъдеш сигурен в следите от лапи!

Така си е, в следите от лапи наистина никога не можеш да си сигурен. А когато си едно толкова малко и глупаво мое мече, както с любов казва за Пух самият Кристофър Робин, никога не си сигурен не само в следите от лапи, но и в други неща. Предимно страшни – като пчели или липсата на приятели наоколо. Понякога, разбира се, страшното е муслон, понякога е пътя към Северния полюс-колюс, понякога е Тигър, който иначе не е страшен, а Верен-приятел-на-Мечето, с други думи - страхотиите са най-различни. От всички обаче най-страшно си остава опасението дали някога случайно няма да пропуснеш времето за нещо малко? Има се предвид времето за нещо малко за похапване - на мед, но и не само. Това опасение те гложди почти непрекъснато и тъй като никога не знаеш кога е точното време за целта, оставяш часовника отдавна спрял на най-подходящия момент – някъде към 11 без 5. Така си гарантираш, че винаги, щом го погледнеш, ще уцелиш момента.

Превод: Дълбоко в гората голяма, където Кристофър Робин играе, ще намерите омагьосаните пространства от неговите детски дни. Магарето на име Йори е негов приятел, а също Кенга и малкият Ру. Тук са Заекът, Прасчо и Бухалът също, но най-вече, разбира се, Пух.

Ние, в България, сме свикнали да казваме Мечо Пух. На английски обаче името на Мечето е Уини – това Winnie the Pooh, което се чува в песента. Отначало, когато започва да пише историите, Алън Милн нарича мечето Едуард. После обаче със сина му, Кристофър Робин, който е и герой от книгата, отиват в лондонския зоопарк и там виждат едно живо мече, в което детето направо се влюбва. То се казва Уинипег и идва в Англия като талисман на канадски военен полк през Първата световна война, но за да  не го водят на фронта в Европа, войниците го подаряват на зоопарка. Кристофър Робин веднага нарича своето любимо плюшено мече Уини, а това променя и името на героя в книгата на баща му, книга, която Милн пише, вдъхновен от сина си.

Превод: Тук има лъвове и ревящи тигри, огромни камили и други неща, тук са бизоните-бивали-биволи и голямата мечка с крила. Тук има тънки хипопотами и слабички носорози растат, но аз дадох кифла на слона, щом той пред мен заблестя.

Опитах се да направя някакъв що-годе разбираем превод на това стихче на Милн, което описва зоопарка. То е част от известната му поема „Когато бяхме много малки” и е пълно с игри на думи, брилянтни изблици на хумор, неочаквани и непреводими хрумвания, разбираеми само за децата. Естествено, че само за децата -  нали често те са по-умни и креативни от нас, възрастните. Може би защото са малки и се намират някак по-близо до истинската реалност. А може би и поради съвсем друго, знае ли човек.

 

Самият Алън Александър Милн, трети син на шотландеца Джон и англичанката Сара, има прекрасно детство в днешния център на Лондон. „В бащиния ми дом – пише сам той – беше естествено да се интересуваш от различни неща и беше лесно да си умен”. Алън е особено близък с баща си, педагог и директор на училище, както и с втория си брат Кен. Той показва талант в математиката и играта на крикет, обича пеперудите и мрази да се убиват животни, обича разходките и приключенията, обича също почти всички предмети в училище, освен френския. Роден е през 1882 година в Лондон, което означава, че израства  и до пълнолетие живее в зрялата Викторианска епоха, време на голям материален и духовен разцвет в Британска империя. След началното училище, в което за повече от година му преподава самият Хърбърт Уелс, Алън Милн завършва Уестминстър скуул, а през 1903 година - математика в Тринити колидж в Кембридж. Той обаче никога не се откъсва от писането и през същата година в най-престижното английско  хумористично издание – „Пънч”, се появява първата му публикация. Милн става сътрудник, а после и редактор на „Пънч”. Животът му започва да изглежда като свежо пролетно утро, както се нарича едно негово стихотворение, по което има и песен.

От 1903 до 1925 година Алън Милн издава 18 пиеси и три романа, които са доста успешни, излизат също негови разкази, есета и четири поетични книги, изобщо, утвърждава се като един от водещите автори за времето си. Той е един от най-ранните сценаристи на британската филмова индустрия и през 1920 пише за току-що основаната Минерва филмс четири сценария, които са филмирани. През 1913 година Милн се жени за Дороти де Селинкорт, а единственият им син, Кристофър Робин, се ражда през 1920. Първата история за любимото на сина му Мече Пух се появява на Бъдни вечер 1925-та във вестник „Лондон ивнинг нюз” със заглавие „Грешният вид пчели”. Както се сещате, това е историята, в която Пух се прави на облаче, издига се с балон, за да стигне до меда в хралупата на пчелите и всичко завършва почти благополучно.  От този епизод ни остава и една от знаменитите песнички на Пух: Ах, не е ли смешно, че обичам мед. Бръм…бръм…бръм…Чудя се защо.” А ако някой се чуди пък откъде идва това „бръм, бръм, бръм” насред текста, спомнете си – Пух, освен на облаче, се прави и на пчела, за да не го забележат пчелите. А те, въпреки това, започват да подозират нещо…..

Така или иначе, някъде към края на 1930 година книгата за Мечо Пух става толкова популярна, че публиката просто не иска, отказва да чете текстовете на Алън Милн за възрастни. Може би изключение правят само още две негови книги. Милн преживява Първата световна война като офицер, а после - в пропагандния отдел на разузнаването. Петнадесет години по-късно, през 1934-та, той издава книгата си „Мир с чест”, в която осъжда войната и милитаризма. След шест години обаче излиза и книгата му „Война с чест”, в която се пропагандира нуждата от силна съпротива срещу нацизма. Самата Втора световна Милн прекарва като капитан от Националната гвардия, а остатъка от живота си – пълен с пари и слава покрай Пух, но не особено щастлив. „Казах сбогом на всичко заради някакви си 70 хиляди думи” – с горчивина казва той. В тези късни години не може да пише вече дори и книги за деца, защото неговото вдъхновение, синът му Кристофър Робин, е вече голям мъж. Налегнат от подобни нерадостни мисли, през 1952 година Алън Милн получава инсулт и преживява мозъчна операция, от която остава инвалид, а четири години по-късно умира. Отива си по-скоро тъжен като Йори, отколкото весел като Пух. И носи под езика си едно пени, за да премине реката Стикс. Или най-после да намери тайнствения малък кафяв заек от стихотворението си „Пазарният площад”, кой знае.