Общата история минава през раните ни

За потенциала на творческите форуми, когато съседските разстояния се оказват непреодолимо далечни, за езика  и шепота на Балканите, медиите и думите.  Ще успее ли Пловдив да се представи достойно като културна столица на Европа през 2019-та година и  защо организационното ядро на  Фондация „Пловдив 2019“ все още буксува в неясноти и напрежение – разговар с журналиста  Антон Баев – председател на Дружеството на Пловдивските писатели,  участник в Международния литературен фестивал  „Про-за Балкани“, който се проведе в края на май в Скопие, член на УС на Фондация „Пловдив 2019“. 

Антон Баев: Убеден съм, че България и Македония са мост, през който Балканите могат да минат в Европа и обратно – Европа да дойде на Балканите. Това е исторически мост, великият римски път  Виа Игнатиа, който минава точно през тези земи – през Македония и България, за да отиде към Босфора и Азия. Римляните са знаели откъде минават естествените пътища, не са гледали дали тези земи  са бедни или богати, а са гледали местоположението. Това е историческа даденост, откакто съществуват цивилизациите и дори когато империя като Римската я няма, този път е останал.  Няма как той да не „проработи“, заложен е генетически в хората тук на Балканите. Аз мисля, че ако се надскочат напластяванията в политически и в псевдоисторически план, такава близост е повече от същностна, тя ни е кодирана и родово /половината ми род също са бежанци от Беломорието и може би половината българи имат такава кръвна връзка/. Очарован съм изключително от този фестивал, който се провежда в Скопие вече трети път „Про-за Балкани“, където като представител на България, ме представи лично техният председател на Пен клуба Елис Лафазановски – братовчед на нашия актьор Кръстьо Лафазанов. Той говори за последния ми роман „Истинската история на Спас Господов“ и каза, че този герой не е само български, той е балкански – македонски, сръбски и т.н.

  Езикът и то не като конкретна дума, а метафоричното мислене в балканските езици, ритмиката на тези езици е много обща. Пътят в този смисъл преминава между езиковото и културното общуване и после на второ ниво е политическото. Историците малко трябва да се оттеглят в този момент. Вера Мутафчиева, която аз изключително много ценя и като историк, и като писател,  каза в едно от последните си интервюта, че някой ден все ще дойде време, когато да се напише обща балканска история. Струва ми се, че тази история трябва да мине през раните на всеки един народ и те да бъдат споделени. /Ние какви сме, защото вие не сте...такива/  Раните се превързват, лекуват се. Не може да чоплиш раната и да искаш тя да зарасне. Ние правим това от двете страни на Вардар – чоплим раната. Ето, сега и у нас, и там в медийното пространство раната започва да се чопли, вместо да се превърже. Това е естествено, защото интересите са големи към този път през България и Македония и тук са геополитическите интереси и на великите сили. Македония сега е в интересна и чисто политически опасна ситуация, защото там има голямо албанско малцинство, което е настроено изцяло проамерикански. Обратното като противовес на това  – македонците не искат да чуят за Америка.  С този ход и на България, и на ЕС към Македония опитът е точно Европа да влезе в Македония. Няма какво да се лъжем, още от Титова Югославия Македония си е просръбски протекторат, а после и Русия се опита да вземе православната част от Македония.

Балканските езици са малки езици и много трудно има добри преводачи от тези езици, които да дадат добър превод. Метафориката на тези езици е много различна от тази на днешното есперанто – английския. Човек разсъждава чрез езика и това става по друг образен начин тук от този, по който се разсъждава и мисли през най-големия световно говорим език – английския. Много малко хора днес се питат от коя точно страна точно са Маркес, Фуентес, Кортасар, но те се схващат като автори на цяла Латинска Америя. Идеята на Данило Киш беше по подобен начин да се направи балканската литература – единна и така да направи бум в световен план. Много трудно реализуема задача, защото сме доста по-особени на балканите – веднага ще се каже  добре де, кого да излъчи България, Сърбия и т.н. И историята ни е особена – тя е преплетена и с Македония, и със Сърбия, с Гърция и Турция, и с Румъния – и в исторически, и в културен план. Иска ми се българският писател да се чувства по някакъв начин  като балкански писател, да създава такъв тип балкански  герои и езикът ни да бъде обогатяван с фигури, с ритми от балканските езици. Заемките съществуват и в литературния език. И дай, Боже, да може да бъде написана  някога и обща литературна история, защото първо тя трябва да бъде написана, за да се стигне до  фактологичната обща история.

Повече  чуйте от звуковия файл: