Мутирали тигри бродят из пустинята Негев

Неотдавна в „Покана за пътуване“ кореспондентите на националното радио в Тел Авив Искра и Феня Декало разказаха за кратера Рамон на пустинята Негев, мястото, където американски и израелски астронавти тренират за мисия до Марс. А в древни времена е имало набатейски хан по пътя на благовонията от византийско време. Там е минавало най-краткото сухоземно трасе от Оман и Йемен до пристанищата на Газа и Ашкелон.

• На гости при астронавтите, които тренират за Марс в израелската пустиня Негев

Искра: Мечтаехме да опитаме бедуинска храна, но закуската бе съвсем европейска. Единствената „местна подправка“ бяха планински кози, спуснали се от околните чукари до нашия къмпинг. Явно вече са свикнали с хората и си просят нещо за ядене, без да ги доближаваш. Водеха и малките си. В раниците си взехме само вода. Личните ни вещи ще пристигнат в следващото място за нощувка с пикап. Храната ще получим в заслон – сенници от местни треви сред нещото. Компания за кетъринг ще пренесе продуктите и водата. Бедуини ще сготвят на огън.

Преди да потеглим, в информационния център до наблюдателната площадка можем да видим едночасов геоложки филм, прекъсван на няколко пъти за наблюдение на експонатите отчупени от скалите. В края на сеанса ни раздават лупи. Първата ни спирка е амонитна скала. Задачата ни е за половин час да отрием и заснемем колкото се може повече вкаменелости от морски животни. Разрешено е ползването и на алпинистка техника, но... за тези, които умеят. Другите се опитваме да достигнем до неочаквани гънки в скалите, та дано открием нещо повече от спираловидните останки от охлювчета, раковини от миди или вдлъбнатини, в които е имало червеи. Отлюспването дори на трошичка от скалата се наказва със солени глоби.

Феня: Половината час отдавна е минал, когото се оказва, че нашият водач така и не се е явил. По-голямата част от групата се връща в къмпинга, но ние решаваме да достигнем „въртопа“, както е по програма. Откриваме маркировка по скалите. Според Гугъл показва маршрута за прекосяване на Израел, който почти всеки от местните жители поне веднъж в живота си е изминал пеша, на колело или на мотор. Най-често това е станало след завършване на военната служба.

Пътят ни е по дъното на суха река. На места бреговете са стръмни и е доста дълбоко. По зъберите на планините личат пещери. Най-малко забележимите от тях са своеобразни „гардероби“ за бедуините. Лете там складират зимните си палатки, които от напластена козя вълна, отвън обилно намазана с мас, така че дори пороен дъжд да не проникне в помещението, което образуват. Там оставят и по-плътните си дрехи и обувки. Зиме там са летните им, тъкани от овча вълна, палатки и тънките им дрехи. Навремето са криели и богатствата си, но се навъдили крадци и се наложило всичко ценно да си носят със себе си.

Вървим около три часа по реката, но този „въртоп“, край който би трябвало да е и заслонът с обеда ни го няма и няма. За щастие под едно маслиново дърво (нещо много рядко в тази част на пустинята) забелязваме бедуини. В белите дрехи са мъжете, но има и два силуета в черно. Значи има и жени. Насочваме се към тях.

Искра: Срещата ни е случайна. На тъкана пътека под сянката са седнали четирима мъже, от които две момченца и две жени. Още не доближили, ни предлагат кафе. Знаем, че според традицията, ако сипят само на дънцето на чашка с големината на едър напръстник, е покана да погостуваш, ако чашката е пълна – се смята, че скоро трябва да си ходиш. Поднасят ни по половин чаша, та не знаем какво да мислим. Не че се готвим да им досаждаме. Питаме ги за пътя. Движили сме се в обратната на целта ни посока. Едната от жените е билкарка. Веднага ми направи билкова настройка, защото след вчерашното друсане едва си изправям гърба. Течността не лекува, но успокоява и болката изчезна. В пустинята има растения и плодове. Някои са над земята, други се изкопават, но има знаци, че са там. Ако ги познава, човек няма да умре от глад. Има и билки срещу ухапване от скорпиони и змии, срещата, с които са нещо обичайно.

Показват ни пътя, но преди това ни нахранват с „афиг“ – сушено, обезмаслено овче сирене, солено и пиперлия. Напълват ни и шишетата. Трябва да пием пестеливо. Прекият път е през баира. Няма пътека. Но от време на време има маркировка.

Феня: Може за бедуините къмпингът да е близо, но ние стигнахме там чак следващата сутрин. Да се изкачваш по чакъл не е най-приятно. Вечерта бе много студено, но не можехме да спрем и да запалим огън. Няма от какво. Чувахме вой на животни. За щастие – от далеко. Накрая вървим по шосе. Няма коли, защото не е главното шосе от Ейлат до Бер Шева. Небето просветля. Виждаме, че край нас са някакви скали и се отбиваме да погледнем. По отсрещните баири се спуска „водопад от облаци“. Според научното обяснение, което четохме по-късно, явлението се получава при сблъсък на студена и гореща въздушни маси. Но в момента гледаме водопадите и мечтаем да натопим устни в тях. Водата на всички ни е свършила. И точно тогава по пътя минава камион. Съгласява се да ни качи срещу заплащане за бензина.

Когато стигаме до къмпинга, автобусът вече е с включен двигател. Все още се колебаят дали да тръгнат без нас, или да ни чакат.

Следват около три часа път по главното шосе през пустинята. До цивилизацията.

Снимки: Искра и Феня Декало