Лесна работа: На връщане с влака

Преди седмица в рубриката „Лесна работа“ ви разказах колко вълнуващо и изпълнено с неочаквани обрати може да бъде едно пътуване с влак: от стреса, че до последната минута не си сигурен дали изобщо ще тръгнеш до удоволствието на цената на един билет да получиш бонус – пътуването да се удължи с пет часа и четирсет минути. Последното може да се приеме за чиста печалба: возиш се, седиш си и изобщо правиш си каквото пожелаеш във влака почти двойно повече от времето, за което си заплатил. Къде е сега Уорън Бъфет? Да се възхити на инвестиционните дълбини, в които железниците могат да вкарат един скромен гражданин!

Някак оцеляваш до морето, слизаш, наслаждаваш му се един уикенд време и ето че идва моментът да се завърнеш, откъдето си тръгнал. Въпреки дългите обсъждания с близките ми, че има и други видове транспорт – къде-къде по-бързи, приятни и удобни, все пак решавам да дам втори шанс на железниците.

- Добре, – казват моите хора. - Щом жадуваш да хабиш краткото време от живота си за неприятни преживявания, давай! Изборът е твой.

И ето ме на гарата. Горещ летен следобед. Предвидила съм. Билетът е за първа класа, където вероятно има климатик. На перона се заприказвам с жена, която дълги години е работила като началник влак. Бодро ѝ съобщавам как след малко - във влака, ще се разхладим. Тя ме поглежда, все едно, че диагнозата ми е очебийна и вместо да говоря глупости, по-добре да си купя голяма бутилка студена вода – ще имам нужда.

- Защо? Нали нови вагони? Промени? Хубави неща?

Прекъсва ме в смисъл: „Не се излагай, от години си е същото. Като искаш климатик, върви си у дома и се разхлаждай на воля“.

Качваме се. Вагонът е общ, без купета. Претъпкан е. Температурата бие всички рекорди. Отдавна не съм ходила на сауна. В този момент получавам всички компенсации наведнъж.

Потегляме. Група младежи искат да заемат местата – моето и на още неколцина. Последвалото публично обсъждане на номера, билети и други железопътни теми осмисля половин час от пътуването. Накрая установяваме, че на техните билети освен номерът на влака, е изписана буква, която при нас липсва. След откритието младежкото ято полита да търси обяснение от кондуктора.

Междувременно пътници от съседния вагон преминават наоколо и надничат зад дамски чанти и бутилки с вода. Като в шпионски сериал. Разбиваме конспирацията случайно, когато питат кондуктора защо при тях няма ток и не могат да си заредят телефоните. Кондукторът гордо отвръща:

- Така като ме гледате, да Ви приличам на електричар?

Тайната е разбулена. Отдъхваме си. После пак се напрягаме: закъснението започва. Първо: да изчакаме един международен влак, после: да поспрем в Крумово. Докато наддаваме с колко ще закъсненеем, всеки вади по една ярка история за незабравимо пътуване с БДЖ, достойна да бъде увековечена в роман. Пътникът до мен е на по-малко от годинка. Участва в програмата с нечленоразделни викове и по памперс.

Докато се замерваме с железопътни рекорди, поглеждаме през прозореца и ахваме. Залезът е ослепителен. Опитваме се да снимаме. Получава се абстрактно изкуство. Залез зад неотваряем мръсен прозорец. Оставаме без снимки, но с красив спомен.

Дано да не дочакаме изгрева! Представяме си: изгрев след изгрев тук, до следващия Джулай. Хората - на Камен бряг, ние - до Крумово. Нова железопътна традиция – Джулай на Крумово.

Накрая наваксахме. Закъсняхме само с половин час. Не ни се слизаше – толкова беше забавно това пътуване.

Благодарим ти, БДЖ! Затопляш човешките отношения.