За Филип Трифонов: Скелетите на кахърното изкуство бяха извън неговия гардероб

Преди няколко месеца, по случай рождения ден на актьора Филип Трифонов, напуснал ни в началото на 2021 година, от печат излезе издание с автентични негови текстове, „И един ден, когато стана писател…” .

Пред читателя се разкриват по абсурден начин исторически факти, които Филип Трифонов успява да издигне от ранга им на музейни експонати в изпълнени с човешки смисъл и ценност истини. В книгата личат гражданската му позиция и погледът му на писател, които от най-ранна възраст сякаш никога не са го напускали, а са го съпътствали във всяко негово екранно, сценично и житейско превъплъщение. Автобиографични, литературни и театрални текстове, художествени фрагменти, бележки от реалния живот с живи картини, рецепти и кръстословици от естествения дневник на актьора, скиора, боксьора, шофьора, професора, психолога и педагога – класика на българското кино Филип Трифонов, писан между шестнайсетата и седемдесет и третата му година.

Заглавието на книгата „И един ден, когато стана писател…” е едно посвещение върху тетрадка, която актьорът получава като подарък в детските си години и то го съпътства през целия му живот. Слабостта му към писането с молив, писалка, на пишеща машина и на компютър се материализира в обемен архив, който ще допълни трудно поддаващите се на описание образ, характер и душевност на актьора, за когото всички единодушно са убедени – за него няма рамки, за него е чужда звездоманията, фалша и посредствеността.

Книгата е факт, главно благодарение на усилията на Мартин Трифонов – син на Филип Трифонов и на режисьора Николай Гундеров.

Светлана Вълкова разговаря с тях:

Каква е ролята на всеки от вас, за да я има тази книга?

Мартин Трифонов.: Първата роля е моя, като негов син и пряк наследник на архивите трябваше да ги намеря, което не беше много трудно – в един гардероб, в който от дете знам, че не трябва да се пипа, за да не се изгуби нещо. С удоволствие надникнах и започнах да ги пренасям към издателката Радост Йончева. Имах и доверие, че тя ще се справи прекрасно с първоначалния подбор, тъй като имаше сурови текстове, които не бяха готови за публикуване. Това беше в началото, после се включихме с други задачки.

Николай Гундеров: Моята роля беше след отварянето на гардероба...

М.Т.:... да изгладиш ризите /смеят се/...

Н.Г.: ... да се запозная с великолепните текстове на Филип, за които не съм подозирал, макар че дълги години сме работили с него. Текстове, които той е писал много отдавна и слава богу, казвам „слава богу“, защото това са текстове, които по някакъв начин успоредяват личното и общественото време. Те не са свързани само с някакви спомени, някаква мемоаристика, която да отчете дребни житейски факти и събития, а много интересни текстове с прекрасно чувство за хумор, които през личното стигат до общественото. Нещо, което беше много свързано с Филип: да има собствена достойна гражданска позиция.

Ние се събрахме, четохме тези текстове, редактирахме, забавлявахме се, търсихме начин как те да влязат в гардероба на книгата, казано метафорично. Как да бъдат събрани, да има текстове с къси ръкави, текстове с дълги ръкави, текстове за всички сезони.

Да уточним времевата рамка. Кога са писани те? Разбирам, че Филип Трифонов е започнал да пише още като много млад.

М.Т.: Да, от много ранна възраст, даже самият избор на заглавие „И един ден, когато стана писател“, е свързано с първия дневник, който му е подарил негов близък, чичо Анани. Той му подарил тетрадка и му помогнал да напише увода към нея (значи той не е можел да пише много добре), който гласял точно това: „И един ден, когато стана писател...“.

В книгата сме включили автентични извадки от неговия дневник, имаме и по-пипнати текстове, примерно като го е възмутило нещо в театъра, имам чувството, че даже нещо като автотерапия си е правил – като го ядоса нещо и започва да пише, за да му намери смешната страна.

Н.Г.: Точно така, тези текстове са многообразни, защото някак си в нашето съзнание Филип Трифонов е влязъл като емблематичния, легендарния български актьор, но когато разгърнем тези страници, ние ще видим, че наред с личните биографии вътре име например Филип Трифонов като шофьор, Филип Трифонов като боксьор, Филип Трифонов като психолог, като професор...

Тоест, много лица?

Н.Г.: Да, много лица и всички те са с едно прекрасно, себеиронично чувство за хумор, нещо, което беше много свързано с Филип и с неговата философия за живота. Тези текстове наистина действат като терапия, аз лично си оприличих тази книга на домашен лекар, защото, като я прочетеш, ти като че ли усещаш как един човек е преминал без страхове през живота. Той естествено е имал своите вътрешни опасения, но от текстовете му излиза такава лекота и свежест, че те карат наистина да се чувстваш като на въздушна възглавница.

Книгата показва и какво значи авторство, тя е сама по себе си литературен артефакт, защото не е само мемоаристика. Едно от нейните достойнства е, че тя те кара да я четеш бързо, но ако искаш да и се насладиш максимално, трябва да я четеш и бавно.

Понеже, както казахте, всичко започва от един гардероб – намерихте ли скелети в гардероба?

М.Т.: Аз завърших Художествената академия и имах едни черепи, те даже не бяха мои, а на един мой близък приятел (Минчо, извинявай!). И той един ден взел, та ги изхвърлил. Представям си, ако полицаите са намерили тези черепи в кофата за боклук пред нас, какво е било! Но те бяха мои, не в неговия гардероб. Иначе скелетите на кахърното изкуство бяха извън неговия гардероб.