Българският Великден от 1860 година

Българският Великден от 1860 година е едно от свидетелствата за самочувствието и израстването на българина през Възраждането до европейско ниво

На Велики четвъртък гост на предаването е Мариана Николова, главен уредник на Музея на Възраждането във Варна. В разговора припомняме факти и личности, свързани с Великденската акция в Цариград на 3 април 1860 година, проследяваме отзвука от Българския Великден по бълг

Акцията, която остава в българската история като Българският Великден, се провежда на 3 април 1860 година. По време на литургията, която ще възвести Възкресение Христово, в Цариград не се споменава името на цариградския патриарх Кирил, което е знак, че българите искат да отхвърлят своята зависимост от цариградската патриаршия.Този акт е много хубаво отразен в българския печат по това време. Цялата акция е била предварително внимателно подготвена, разбира се. Ясно е, че това събитие, което се описва като спонтанен акт, всъщност има своя предварителен замисъл. Тук огромна роля изиграват българските възрожденци в Цариград, начело с Иларион Макариополски.Той е един от великите умове на нашето Възраждане. Дори самият Георги Раковски казва, че името на Иларион Макариополски трябва да сеспоменава винаги и да се отдава почит на тази личност. Много е  странно, че обръщаме голямо внимание на дейци като Ботев и Левски, но сякаш не и на този човек, който е бил много уравновесен, много обран, но в същото време изключително борбен и прави толкова много за разрешаването на българския църковен въпрос в момент, в който няма желание за такова разрешаване.

За духовната ни самостоятелност и свобода...

Точно така, но това име някак си остава много назад, много на заден план. Акцията от 3 април оказва изключително голямо влияние. Много бързо информацията затова събитие се разпространява из българските земи. Отдавна има настроение срещу местните владици, защото освен чисто нежеланието от страна на местните владици да се съобразяват с българските желания,  с желанията на отделните градове, има едно пренебрежително отношение към българите в тези градове. Това отношение е породено от няколко причини. След обявяването на гръцката държава през 1830 година се засилва така наречената "мегали идея" за оформянето на една велика Гърция, под лоното на която трябва да бъдат останалите християни. Допълнително този елемент се засилва и след като през 1850 година е обявена и гръцката църква. По този начин българите остават в лоното изцяло на гръцките владици. Ясно е, че по места под влияние на цариградския патриарх се назначават владици, говорещи основно на гръцки език и нежелаещи да извършват богослужение, различно от гръцкото. Самият акт от 3 април е предшестван от няколко етапа. От една страна, това е зараждането "мегали идеята" и все по-разпространяващо се влияние на гръцкия език въобще като влияние върху българите - знаем, че по това време много българи дори започват да се гърчеят. Другата причина е, че вследствие на Кримската война за пореден път е обявен един реформаторски акт в Османската империя през 1856 година. Хатихумаюнът обявява, че всички права на християните ще бъдат зачетени. Така, позовавайки се на този акт, се свиква един църковен събор в Цариград през1858 година, на който би трябвало да са представени на всички християнски общности в Османската империя. Само че, свикването на този събор,  естествено, е направено по такъв начин, че на него да не бъдат допуснати български представители. Това е целенасочен акт на цариградската патриаршия и реално в събора са допуснати само трима български представители. Останалите хора, които идват от вътрешността на българските земи, не могат да участват в решенията на събора. Съборът се протака изключително дълго и накрая излиза с едно решение през 1859 година, в което се обявява, че исканията на българите всъщност не са нищо кой знае какво и те не могат да бъдат взети под кой знае какво внимание. Самото формулиране и изчитане на решението всъщност е пирмер за изкуството на риториката, но е абсолютно високомерно,  прикрито под всички помпозни думи, които владеят гръцките представители. Основните искания на българите са абсолютно пренебрегнати. Едно от основните искания е било воденето на литургии на български език, на църковнославянски. Другото изискване е било владиците, които се назначават по места да имат определена заплата, тъй като до този момент произволът на местните владици е бил широкоизвестен. Много често дори по места българи са влизали в пререкания именно въз основа на този произвол. Много често митрополитите събират различни парични средства, за да осигурят себе си на гърба на епархията, която управляват. На тях не им се полага  заплата от Вселенската патриаршия, издръжката трябва да се поема по места и сещате се това до какъв произвол и възможности за изнудване води това. Така че, имаме предварително подготвена почва, натрупани причини, които да предизвикат реакцията на българите на различни места, където българското население е по-концентрирано и по-амбицирано да слуша вече литургия на български език. Тези противоречия ескалират. Такава например е реакцията в Пловдив, такама е реакцията в Кукуш. Между другото Кукуш е един много интересен пример за това как българите успяват да лавират. Ние се възхищаваме на ораторското и дипломатическо изкуство на нашия княз Борис I, когато е водил кореспонденция с римския папа и константинополския патриарх, но знаете ли, че ние наблюдаваме нещо подобно при българите в Кукуш – местните първенци успяват така да изнудят цариградската патриаршия да позволи отслужването на литургия на български език, кото ги заплашват с едно писмо, което изпращат до папата и така, лавирайки между двете църкви, успяват да издействат и да постигнат нещо.

Уроците на историята…

Точно така, уроците на историята. Така че, ние имаме вече такива податки за различни места, където напрежението оказва своето влияние. Затова акцията от 3 април 1860 година не е някакъв случаен акт. Тя има своите основи в назрели събития, които трябва да рефлектират по някакъв начин. Много интересно е защо е избран Великден. Великден и Рождество Христово са основите на християнството, но за католиците Рождество Христово е празникът с по-голямата тежест, с по-голямата ценност за тях, раждането на новия живот е нещото, което дава началото. Докато при източноправославните народи по-големият празник е Възкресение Христово, защото тук имаме не само възраждането, имаме обновлението, имаме поуката от миналото, за да прекрачиш в нещо ново.

Идеята за вечния живот…

Да, и идеята за вечния живот. Тук ние сме доста близки към този източен мистицизъм, който с векове предхожда християнството. И затова и българите определят като една такава дата именно Възкресение Христово - едно, че е по-големият празник, но и като възраждане, възобновление на българската църква.

И като отклик в душите на обикновените християни, вероятно, със силно символно значение - нещо българско възкръсва, възобновяването, възраждането, възкресението, дори и на нашата българска църква...

Още едно събитие между другото предшества този акт - това е полагането на основния камък на църквата „Свети Стефан“ през ноември 1859 година, т.е. няколко месеца по-рано. Имотът, който е дарен в Цариград за построяването на тази църква, е имот на княз Стефан Богориди, затова и църквата носи името на Свети Стефан, неговият покровител. Този акт също повлиява да се вземе решението, че вече е назряло време и че българите трябва да предприемат някакви стъпки Великденската акция със сигурност е кулминацията на желанието на българите този църковен въпрос да намери своето решение в полза на българите.

Каква е била тогава логиката или дипломатическата полза на Оосманската империя?

Искам да подчертая, че акцията от1860 година намира своята реализация институционално чак след 10 години. Това забавяне е и под влияние на османската власт. Първоначално след обявяването на акта и обявяването на Иларион Макариополски за български водител на църквата има някои податки от страна на османските сановници към българските представители, че този акт може да бъде признат. За съжаление обаче нещата не се развиват по този начин и само година по-късно Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и  Паисий Пловдивски са изпратени наз аточение. Да, и това също се случва целенасочено точно на Великден през1861 година.

Отново на Великден, една година по-късно идва възмездието...

Да, възмездието... Тук много интересен е един друг момент. В самата Цариградска патриаршия също има различни групи за влияние и когато българите не произнасят името на цариградския патриарх Кирил, естествено неговите противници започват акция срещу него и го обвиняват как той изгубва устоите на църквата, че той е виновен и съответно той е свален от престола, т.е. имаме и напрежение извън кръга на българските дейци. Сред самите български дейци също има едно разколебаване точно какво и как ще се случи Знаем и какво е влиянието по същото време на влизащите мисии от запад с цел разширяване влиянието на католицизма, имаме и едно униатско движение, начело на което стои Драган Цанков,  и това движение започва да играе своята роля именно в този период след 1860 година, когато се вижда, че най-вероятно българските искания няма да бъдат удовлетворени. Тук имаме и желанието пък на Александър Екзарх да се предприемат постепенни и плавни стъпки, а не този акт да бъде толкова рязък и революционен. Така че, ролята на Иларион Макариополски съвсем не е била много лесна. Ние си представяме, че той идва, казва им, че ще обявят акта и всичко приключва, обаче нещата не са така. Той трябва да се справи дори с тези различни виждания сред българската интелигенция по това време, всеки от които има своите аргументи, защо трябва да се следват тази линия или друга линия, така че той трябва да успее да обедини тези различни каузи в името на една обща цел - постигането на самостоятелна българска църква. Затова и актът от 3 април между другото е таен акт - той се разиграва само средопределен кръг интелектуалци в Цариград, а не средв сички. Да, към този кръг са причислени и още хора, защото ние виждаме как започва да се пее песен във възхвала на султана - тази песен не се е появила ей така отникъде. Тя е съчинена специално за събитието и тя има своя дипломатически нюанс - султанът трябва да усети, че българите продължават да го зачитат, но всички тези стъпките са много добре обмислени така,  че да парират не самовъншните реакции, но да парират дори и реакциите вътре сред самата българска интелигенция.

Дори и тази кауза може да позволи личните амбиции понякога да надделеят...

Определено има и лични амбиции. Ние ще видим по късно, че някои от тези възрожденци се опитват да получат дивиденти от своя опит преди Освобождението. Такъв е Александър Екзарх, примерно, изключителен човек с изключителна мисъл, но който в един момент решава, че трябва да предложи себе си за княз на новосформираната българска държава. Но това  нормално - ние сме хора и нищо човешко не е чуждо на никого. Истината е, че тези личности, защото това наистина са едни от великите личности на нашето Възраждане – Славейков, Иларион Макариополски, Александър Екзарх, Драган Цанков, Тодор Бурмов, може да имат различни виждания, но тези хора имат една и съща цел - издигане на българското самочувствие, като един начален етап от създаването на независима българска църква и от там нататък търсене на варианти за освобождение на българите. Но ние сме тук още в 1 начален етап и тук е много интересно да се разсъждава именно върху тази тема - как хора с толкова много различна насока, интереси вразлични насоки, църковнаполитическа, революционна, как тези хора в крайна сметка са обединени не от институция, защото ние тук нямаме още институции. И може би именно това, че нямаме институция, която да контролира тези процеси, ги кара да бъдат по-обединени в идеята за изграждането на и достигането на желаните свободи.

Това означава, че когато има идея и идеал, защото мисля, че са различни неща, идеалът сам по себе си води хората да забравят за малко различията си, да намерят общ език, да намерят пътя един към друг, за да могат да създадат една такава група. Идеалът сам по себе си пречиствапо някакъв начин и амбициите и може би това е, което в днешно време липсва - идеи много, идеали малко... Имало е това идеално желание за свободата, включително и духовната, свободата на вероизповеданието, свободата в църквата на твоя език разбираемо за всички - грамотни и неграмотни, малки и големи, да бъде отслужена празничната литургия или заупокойната литургия, когато се прощаваме с близките си... Така че, бих казала, че идеалът е бил много, много силен и тогава е дал много силен импулс на хората. А какво се случва всъщност с Иларион Макариополски, когато го постига възмездието и заточението, изпада в немилост, загубва ли е тази вътрешна убеденост или тази овладяност, за която говорим?

Не, в никакъв случай. Много е интересен дори актът, чрез който се опитват да го изпратят на заточение. Взето е ясно решение тримата владици ще бъдат изпратени на заточение. По това време Иларион Макариополски и Авксентий Велешки се намират в Цариград и те ще бъдат изпратени от Цариград, а Паисий Пловдивски – от Пловдив. Между другото тук е интересна съдбата на Паисий Пловдивски.Той не е българин, той няма нищо кръвно свързано с българите, но осъзнава и разбира тази кауза и я приема като своя лична. Вижда, че основанията на българите са оправдани, застава на тяхна страна и става един от водачите на това движение.Тук имаме една огромна подкрепа, тоест ние не говорим само за акт тук на местно българско ниво - ние имаме подкрепа от хора, духовници, които осъзнават справедливостта на българските искания.Така Паисий Пловдивски е заточен директно от Пловдив, поема към Света Гора, а с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки събитията са доста по-интересни. Българите бързо научават, че се крои план за заточението на техните водачи и се събират в двора на българската църква. Това са стотици, хиляди хора, които не допускат техните владици да бъдат изведени извън двора на църквата. Това продължава по време на целия Великденски празник. Страстната седмица буквално е страстна седмица за българите. Тогава, през 1861 година,  османското правителство се опитва да връчи акта за заточението, настоява, дори са изпратени войници, които да съпроводят Иларион Макариополски до кораба. Само че, това не може да се случи заради противодействието на българската тълпа. Осъзнаването на непримиримостта на българите в този момент кара за известно време правителството да отстъпи, въпреки натиска от цариградската патриаршия. Правителството отстъпва за известно време, но това е буквално само, за да мине Възкресение. На следващия ден, когато тълпата вече полека започва да се разотива, влизат войници и извеждат Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Тогава Иларион Макариополски пише онова свое велико възвание, в което казва, че той никога няма да се откаже от борбата и че той и българският народ са едно цяло. И го виждаме отново в първите редици, когато се връща в Цариград. Имаме тук вече противопоставянето, когато ще се избира нов български владика, че това не трябва да бъде Иларион Макариополски. Това е изключително противопоставяне от страна на цариградската патриаршия, защото се вижда какво е нивото на този човек, какво влияние има той. Разказва се една история как Мидхат паша, когато бил назначен за управител на Дунавския вилает, отишъл в Елена - родният град на Иларион Макариополски, разговарял с неговия брат, накрая се обърнал, огледал градчето и казал: „Брей какво нищо и никакво градче, пък от него да се пръкне такъв човек, че даобърка цялата империя!“ Явно величието на тази личност се е осъзнавало много добре не само от привържениците му, но и от неговите противници.

В крайна сметка, ето, Великден със страстите и с надеждите, е бил изключителен момент на събиране на българската сила. Има ли и други моменти в историята, когато това е било ключов момент?

Знаете ли, чуждите народи са оприличавали българина на един вол, бивол, в който са виждали огромно тромаво тежко животно, което тегли, тегли, тегли, но в един момент, когато търпението на това животно достигне своята граница, то става неконтролируемо. В българската история имаме такива моменти, когато се осъзнава, че границата е достигната и трябва да има съответна реакция, за да не се да не се затрие това, което българинът има.  Тук ще припомня, понеже говорихме за Мидхат паша, говорим за просветата, за църквата, за образованието, за това, че българите без институции достигат ниво, което е доста по-високо от околнитени държави от нашите съседи. Знаете ли, че нивото на грамотност на българите години след Освобождението е доста по-високо, отколкото нивото на грамотност в съседните ни държави? Защо? Защото за българина образованието, грамотността на неговите деца е била изключително важна и той успява да организира, без да има някаква върховна институция, която да контролира това нещо, във всяко населено място да има училище. Когато Мидхат паша е назначен за валия в Дунавския вилает, той вижда тази разлика между българските и османските училища. Първата му работа е да се опита да обедини тези училища, защото е ясно, че няма как да закрие българските, но като изключителен политик много добре разбира, че обединението на тези училища ще спре развитието на българското образование. Какво обаче правят българите? Веднага реагират. Нямаме българи, които да се съгласят на този дуалистичен подход - да има едновременно българоосманско училище. Ето това е една друга спонтанна реакция. Българите от Търново се надигат и казват, че няма да се съгласят на това обединение и много скоро навсякъде другаде се усеща подкрепата и така проектът на Мидхат паша остава нереализиран...

Целия разговор за Българския Великден можете да чуете в звуковия файл.