Лесна работа: Игрите на хората

За бележките, които следват взех повод от скорошна случка и от обобщението, направено в края на деня от участник в събитията. То гласеше: „Всичко друго мога да приема, но игрите на хората много ме изтощават“.

Игрите на хората.

Варират от симпатичната част на мислената скала, където ориентираме безобидните смешни моменти и непринудените шеги на познати и приятели до червената лампа, която предупреждава за опасност, за грозни номера, нелоялна конкуренция и хора,за собствена изгода причиняващи вреда на другите.

В самото начало тълковният речник на живота не предоставя много обяснения. Тогава имаме поучителните думи и истории на по-възрастни роднини, които искат да ни предпазят. Но кой слуша поучителни истории, когато е на двайсет?

На двайсет игрите са нещо забавно, интересно и търсено, нещо, което превръща всеки нов ден в приключение с непременното очакване, че резултатът ще е едно на нула за нас, каквато и да е играта.

С годините очакването губи брилянтния си блясък и придобива по-несигурен вид. Но това е с годините. И не е задължително. Има ентусиасти, които докрай вярват в почтената игра, в добрите си резултати и в успеха. Най-хубавият избор. Стига да е основателен.

Ако се върнем към самото начало, в детството играта е просто онова забавление, наречено „Черен Петър“ или „Не се сърди, човече“. После постепенно идва преносният смисъл. Животът добавя значения, а понякога напълно ги променя.

Като с балоните: с течение на времето смисълът тръгва от шареното усещане за празник, за да стигне до внезапно покачване на определен клас активи, вследствие на повишено търсене или спекулация.

Минава време и установяваме, че колкото по-малко сме играли в детството, толкова по-голяма вероятност има игрите от следващите житейски страници да ни вкарат в неблагоприятна ситуация.

Просто понякога неволно разваляме удоволствието от играта.

Как го правим?

Например: случвало ли ви се е с първото излечение чистосърдечно да обявите целта си? Аз съм имала неблагоразумието.

Влизате в стаята и казвате: “Здрасти! Спокойно си пийте кафето! Минавам само да взема проекта, който отдавна лежи върху пианото в съседната стая и никой не му обръща внимание“.

Тогава изведнъж може да се окаже, че под претекст да пият кафе, и други са тук с тайната мисъл за проекта.

Появата ни вече не е толкова приятна. Всъщност напрягаме компанията и съсипваме играта.

Защото, колкото и ненужен да изглежда проектът върху пианото, ние нямаме представа дали всички останали играчи не са тук именно заради него. Но преди това имат да направят важни стъпки по правилата на играта, за да добавят приятни емоции към финалния резултат. Или не толкова приятни.

И как да усетим радостта от всички временни победи или неудоволствието от пораженията, ако някой е влетял още на старта и е направил на пух и прах цялото преживяване? Развалил е предстоящата игра.

Игрите на хората.

Понякога са като ментов бонбон – за освежаване и закачка. Друг път излизат извън контрол и могат да превърнат забавлението в същинско бедствие. Границата е тънка и деликатна, а преминаването й е въпрос на личен избор.

Всъщност да играем играта може да е лесно, забавно и приятно.

Стига да го правим по правилата. И с уважение към другите играчи.