Alex Callier (HOOVERPHONIC): Предимството на инди групите е, че хората не те разпознават по улиците

Интервю с Alex Callier (HOOVERPHONIC)

На 10 април белгийската инди банда HOOVERPHONIC ще отбележи в България 25-годишнината от издаването на емблематичния „The Magnificent Tree“. Групата идва в София по покана „BGTSC“. Мястото е клуб „Joy Station“. HOOVERPHONIC идват със струнен квартет, за да претворят на живо „The Magnificent Tree“. SLOW PILOT е белгийският инди-поп-рок проект, който ще отвори концерта на хедлайнърите. Със съдействието на организаторите и по повод повода Alex Callier от HOOVERPHONIC даде специално интервю за Радио Варна.

Привет, Alex. Съвсем скоро идвате с HOOVERPHONIC в България. Бихте ли разказали какво ще представите тук?

Alex Callier - Празнуваме 25-тата годишнина от издаването на "The Magnificent Tree" - един от нашите най-емблематични албуми, който включва "Mad About You", "Jackie Cane", "Vinegar & Salt", "Out of Sight", така че ще изсвирим целия албум. Концертът ще започне с целия "The Magnificent Tree", който е 35 минути,след което, разбира се, ще направим всички класики, като "Eden", "2Wicky", "Anger Never Dies", "The Night Before". Но всичко ще започне с отбелязването на албума, създаден още в 2000-та година. Ще имаме и струнен квартет. Това е първият път, в който ще имаме струнен квартет в София, така че ще бъде нещо специално. В Белгия, обикновено, винаги свирим със струнни инструменти, но когато пътуваме излиза твърде скъпо. Сега също е доста скъпо, но не ни интересува. Сега празнуваме годишнина, така че ще си го позволим и ще доведем струнния квартет, което е хубавото. Ще бъдем и с оригиналната певица на "The Magnificent Tree", което е чудесно, защото Geike Arnaert се присъедини отново през 2020 година. Да е с нас отново на борда, е просто фантастично. А това, че ще бъде с нас и в София е страхотно.

Този албум е издаден преди 25 години.

Alex Callier - Точно така.

Как гледате на него от дистанцията на времето?

Alex Callier - Той съдържа няколко класики и един евъргрийн. Например "Mad About You" е песен, която продължава да иманад милион прослушвания всеки месец, което е един вид уникално. "Jackie Cane" е песен, която няма как да не изсвирим. Дори при един нормален концерт на HOOVERPHONIC, има песни, като "Vinegar& Salt", "Jackie Cane", "Mad About You", които трябва да изсвирим. Като неутрален слушател го намирам за много добър албум. Албум, който е издържал теста на времето. Ето защо много хора го смятат за най-добрия наш албум, въпреки че лично аз мисля, че "Blue Wonder Power Milk" - вторият ни албум, е по-добър. Имам една теория за младостта. Бях на 28, дори на 27, когато създадох албума, а в такъв момент от живота нямаш идея какво правиш. Но пък в това е красотата на младостта, както знаем. Носиш някакъв микс от наивитет и арогантност и си готин... Но всъщност нямаш идея какво правиш, което пък прави нещата уникални. По тази причина много музиканти записват най-доброто от себе си, когато са млади. Защото този вид спонтанност, този наивитет не може да е фалшив. Това е нещо, което просто е там... Когато едва си станал възрастен и светът ти е в краката. Мисля, че това се усеща в тези песни. Например, ако вземем "Mad About You", която честно казано написах за половин час - е песен, която се написа сама. Сякаш ръката на Бог хвана моята и създаде песента. "Mad About You" разказва за Cathy Dennis, а тя е добре познат автор на песни - eдна от моите най-емблематичните песни е написана за един от най-емблематичните автори на песни за онова време, а това е забавно. По същото време с нея написахме "Jackie Cane". Още си спомням как една съботна сутрин имах брутален махмурлук в старото ми студио, което представляваше просто една стая в стара къща. Но, когато има магия във въздуха, не можеш да я контролираш. Причината, заради която още си обичам работата, е че все още не мога да я контролирам. В момента, в който бих могъл да упражня контрол върху творческия поток, вече няма да ми бъде забавно. Например, в момента вече няколко дни работя по една песен и през повечето време си мисля - хмм, не, това няма да бъде "песента". Преди няколко седмици написах друга, която се получи за половин ден. Изпратих я на Geike и тя каза – „Оо, това хваща, много е добро“. Това е готиното на композирането на песни. Фактически е едно пътешествие - понякога добро, понякога е добре, а понякога е фантастично. Най-важен е фактът, че не го контролираш. Знаете ли, имам приятел, който пише хитове всеки ден, но аз не мога да си представя да го правя. Би означавало да спре, да ми е забавно. Харесва ми фактът, че се налага да напиша много песни, сред които само понякога се получава хит.

Бихте ли могли да създадете "The Magnificent Tree" днес?

Alex Callier - Честно казано направих ремикс на албума - негова клубна версия. Така че, ако трябва да го направя сега, вероятно бих направил нещо, което да звучи по подобен начин - с по-бързо темпо, по-различно. Разбира се, че бих могъл да го направя отново, но не би бил такъв хит отново. Често се чудя, когато чуя песни, които са станали наистина добри в определен момент във времето, дали, ако ги издадем днес, биха били хит? Не мисля. Хитовете са комбинация от правилния момент и правилното място с правилната песен и е нещо, което не можеш да контролираш. В даден момент си на върха, ти си новото нещо и хората обичат това, което правиш... Все пак започнахме през 96-та и през 2021 направихме последния си голям хит. Доста време, през което продължавахме да създаваме песни. Помня "Mad About You", "Eden", "2Wicky", "Amalfi", "Badaboum". Продължихме с композирането на песни, които се въртяха по радиата. Трябва да се гордеем с това. Но няма как да пресъздадеш още от същото. Никога не трябва да пресъздаваш албум или да се връщаш към това, което си правил преди, защото не можеш да бъдеш отново в същия житейски момент. Трябва да гледаш напред, да продължаваш напред. Затова винаги се опитвам да правя нещо различно или по различен начин. Ето защо сме и толкова еклектични, като група.

Проклятие или благословия е да имаш такъв успех, какъвто имате с албума "The Magnificient Tree" в толкова ранен етап от кариерата на групата?

Alex Callier - O, благословия е. Благословия е, защото, както споменах имаме повече от 3 милиона слушания на албума всеки месец. Повече от 30-35 милиона души ни слушат годишно, а това са доста хора, които харесват и все още си пускат нашата музика. Имаме повече от милион слушатели в месеца, което е много за група на нашата възраст. Причината са тези евъргрийни. Първата песен ще бъде "Mad About You" и после може би "2Wicky", "Eden", после четвъртата ще е "Badaboum", петата "Amalfi". Всъщност "The Wrong Place" ще е третата песен.Имаме стрийм на песни от различните периоди на групата, което е фантастично. Виж, "Sisters of Mercy" правят турне с три от албумите си, създадени през 80-те. Все още ги изпълняват на живо. Аз не бих могъл така. Все още бих искал да правя нова музика. Но в същото време трябва да приемеш, че след 30 годишна кариера, се превръщаш в легендарна банда. Ние сме точно това - легендарна банда. Трябва да поддържаме нивото, да го ценим, защото е нещото, за което другите могат само да мечтаят. И аз нямам нищо против. Мoже би ще има няколко души, които са дошли на наш концерт и които ще искат само да чуят "Mad About You", но повечето фенове искат "2Wicky", "Eden", "Mad About You", "Anger Never Dies", "The Night Before", искат да чуят "Badaboum", "Amalfi", "The Wrong Place". Искат да чуят всичко, всички тонове и за нас е чудесно, че не зависим само от една песен. Дори "Mаd About You" да е най-добре познатата ни композиция, когато изсвирим "2Wicky" или "Eden", трип хоп феновете знаят, че тези композиции са добри, обичат и тях. Така, че няма значение, дали ще изсвирим "Sometimes" или "The World Is Mine" – тези композиции се харесват. Все още продаваме билети, обикаляме света и свирим в пълни зали. Понякога билетите се разпродават напълно, понякога не, но все още изкарваме пари, докато пътуваме и това е фантастично. Да можеш да живееш от музиката, която правиш, където и да е по света, си е нещо, за което повече хора могат само да мечтаят. Така че намирам този успех за нещо невероятно. Чудесно е, че имаме подобен успех в наши дни, при наличието на стрийминг платформите за музика. Ние все още можем да продаваме албумите, която имаме, което за повечето млади групи е невъзможно. Така че, да, определено е благословия, а не проклятие.

Спомена, че HOOVERPHONIC е един вид легендарна група. Това отговорност или предизвикателство е?

Alex Callier - Има групи, които не изпълняват най-големите си хитове, което за мен е много арогантно. Казват, че им се налага да ги правят твърде често, но мен това не ме вълнува. Ако отида на концерт на THE CURE, бих искал да чуя всичките им хитове. Преди няколко години бях на концерт на Jimiroquai. Той изпълни само три хита, а останалото беше – „О, не, спри!“ Мисля, че това е арогантно. В наши дни билетите са скъпи и ако имаш участие трябва да зарадваш своята публика. Аз свиря за публиката, за феновете, защото виждам, че на хората им е приятно. Да, прав си, че това е отговорност и съм много наясно с този факт. Сега свирим "Mad About You" в оригиналната версия, както и "2Wicky", защото след 25, дори 30 години тези аранжименти стават легендарни, стават емблематични. Ако искам да бъда креативен с аранжиментите, бих го направил с друга, по-малко позната песен, като "Battersea" или "You Love Me To Death" или нещо такова. Имаме достатъчно песни, с които мога да бъда креативен. Ако отида да слушам THE BEACH BOYS, искам да чуя оригинала на "Good Vibrations". Наясно съм, че сме влиятелна група и хората имат очаквания, за това се опитваме да правим най-доброто, за да ги оправдаем.

Защо тогава издавате нова музика?

Alex Callier - Защото ни е приятно и се забавляваме. Знаем, че най-големите ни фенове, ще я чуят. А и и нещо, което ние самите харесваме. Всеки ден съм в студиото, където пиша и миксирам музика. Наистина ми доставя удоволствие. Това е моята страст и е терапия. Ако спра да го правя, ще се депресирам. За това продължавам. Да, издаваме нови неща, но за това турне по повод годишнината вероятно ще заложим повече на познатите и емблематични песни. Миналата година изпълнявахме и от новите композиции. Наясно сме, че не трябва да прекаляваме и за това не бихме изсвирили цял актуален албум на живо. Ако запишем нещо ново, хората могат да го чуят в Spotify. Да се запознаят с 3-4 нови песни. Но, както каза, ние сме емблематична група и бидейки наясно с това, ще подготвим достатъчно емблематични песни. Ще има и няколко нови, за тези, на които би им харесало. Има фенове, които ще се радват, да чуят нови композиции. Честно казано напоследък имаме много добри ревюта. Миналата седмица давах интервю за полска медия. Всички са много ентусиазирани относно новия на албум „Fake Is the New Dope“, който може би не е толкова емблематичен, но защо THE ROLLING STONES издават нов албум, защо U2 все още издават, защо, защо? Защото на тях наистина им харесва. Ние сме късметлии, че сме финансово независими. Не ни е толкова грижа какво правим и можем просто да правим каквото искаме.

Ако направите сравнение между първите и последните издания на HOOVERPHONIC - дълъг ли е пътят между младостта и наивитета и зрелия реализъм и къде сте вие, спрямо тези две страни?

Alex Callier - Както и по-рано споменах, когато си млад, си спонтанен, арогантен и наивен. Можете да го уловите, слушайки първите ни записи. Нямах идея какво правя. Бях китарист и програмирах музика със синтезатор и семпли, защото ми харесваше. Но всичко правех интуитивно. Към днешния ден съм много добър в това - в програмирането, в аранжимента. Добър съм и то много, и знам, че мога да достигна до целта - достатъчно близо до това, което имам като представа. И то много по-бързо. Но това са два различни свята, които имат предимства и недостатъци. Самият живот е интересен, заради неговите различни лица. Например, сега се наслаждавам на турнетата повече, отколкото когато бях млад. Има неща, за които си много по-подготвен и си по-наясно. Когато си млад, светът ти изглежда, че е в краката ти - едно фантастично усещане. Не трябва да се правят сравнения. Такова е, каквото е. Мога ли да правя все още красиви песни? Да, разбира се. Днес, може би, създавам по-красиви песни, но изворът е някъде от преди. Такова е, каквото е. Честно казано, радвам се на това, което правя. Има много хора, които идват на нашите концерти и очевидно им се наслаждават. Някои ще дойдат заради познатите песни, а други - за да чуят новите. Сега, както ще видиш, няма да изпълняваме нови песни, което може би ще разочарова някого. Може би ще има въпроси, защо не свирим композиции от новия албум. Обаче, ако изсвирим някои от тях, то ще има такива, които ще попитат, защо свирим нови песни, защото те искат да чуят старите? Няма как да си перфектен на 100%. За това се опитваме да намерим баланса и да се забавляваме. Това е нещото, което научаваш с възрастта - че не можеш да контролираш напълно нещата. Ако контролираш всичко, би било скучно, нали? Точно заради факта, че нямаш пълен контрол, се налага да се оставиш на течението. Щастлив съм, че имам вече 30 годишна кариера и продължавам да действам. Това е просто чудесно.

Какво никога не би приел за даденост?

Alex Callier - Успехът е нещото, което никога не съм приемал за даденост. Също и това, че всеки път ще свирим на разпродадено събитие. Дали ще се продадат билетите? Винаги съм стоял с двата крака на земята. Това, за което трябва да мислим на нашата възраст, е здравето. Нашият китарист е на 65, има проблеми със сърцето и носи пейсмейкър... Тези неща те карат да се замислиш. Горд съм с факта, че след повече от 25 години групата все още означава нещо. Важното е да го оценяваме. Дори, ако старите ни емблематични песни са по-добри, отколкото новите, няма значение. Това е, което не приемам за даденост - успехът и фактът, че хората идват на концертите ни и се радват на нашата музика. Казвам го и на младите. Много от младите музиканти, които срещам, споделят, че имат само 50 000 слушатели на месец в Spotify. 50 000! Представете си, казвам им, 50 000 души пред вас. И те казват - да, това са много хора. Това са хора, които Ви слушат всеки месец! Проблемът е, че Spotify не носи доходи, дори и да имаш 50 000 слушатели, защото там 1 милион слушания носят 3000 евро, които ако трябва да се разделят между членовете на бандата и със звукозаписната компания, е нищо. Това е тъжното за младите групи по отношение на стриймването. Те не могат да видят пропорциите - "Имам само 50 000 слушатели", казват те. Ако се върнем 30 години назад във времето - да продадеш 10 000 плочи, би било съвсем ок за инди банда. Това би ти дало бюджет за 20 000, например, за да направиш още и си щастлив. Това е шокиращото за мен - да гледам как тези млади групи се борят за оцеляването си. Едновременно с това положението е такова. Няма да се промени и аз съм напълно наред с това. Приемам го, макар и да е малко сюрреалистично като посока на развитие. Виждам младежите, които идват в студиото, на които помагам без да им искам пари, защото човек няма пари, когато започва нещо. Това е една от причините да построя студиото - да помагам на артисти, които харесвам и в които вярвам. Помагам им с миксирането, със записите и по този начин връщам жеста към обществото, което се отнесе добре с мен.

Спомена, че си стъпил здраво на земята и с двата крака, но как се предпазваш от потенциалното замъгляване на съзнанието заради славата?

Alex Callier - Като продължавам да живея нормален живот. Женен съм. Жена ми е учителка, която ходи в училище всеки ден и когато се прибере, ми разказва истории за деня с децата от класа. Ходя да пазарувам в магазина и си купувам тоалетна хартия или каквото е нужно, приготвям вечеря за жена ми, разхождаме се с кучето... Сега предстои да сме на път за турнето за един месец, което е сюрреалистичния живот. Всичко е уредено, събуждаш се, отиваш в клуба, взимаш си душ, разхождаш се, ходиш на ресторанти всеки ден, а вечер има хора, които ти готвят. Всичко е подредено за теб самия, обгрижен си. После има хора, които се грижат за апаратурата. Да бъде разкачена и натоварена обратно в буса. Това е един сюрреалистичен живот. Сега предстоят 30 подобни дни, но след тях ще има няколко месеца почивка. Обичам да живея нормален живот, да правя съвсем нормални неща. Аз съм просто човек, не се чувствам по-добър от някой друг. Някои ми казват - "Лесно ти е на теб, защото не работиш". О, работя много, но нямам усещането за работа, защото това е нещото, което обичам да правя. Срещам съм такива хора, които обичат да правят това, което правят, независимо дали са шеф-готвачи или строители. Още си спомням бащата на вокалиста на една от първите ми банди, който беше строител, строеше къщи. Той беше много отдаден на работатата си, вършеше я със страст. Аз съм също толкова отдаден и страстта ми е да правя музика, а не да бъда известен. Разбира се, известността е необходима, защото те подсигурява. Можеш да живееш от музиката. Участвах в едно четири сезонно музикално предаване по белгийската телевизия, като ментор. И въпреки това винаги съм стоял здраво на земята и никога не съм се смятал за по-добър. Но това съм аз. Срещал съм известни групи, известни изпълнители, които са много арогантни. Няма гаранция какви са хората. Предполагам, че е свързано с образованието, с това как си израснал и какви са шансовете им. Свързано е с толкова много различни неща. Най-вероятно няма много какво да направиш. Аз съм просто това, което съм. За мен не е трудно. След участие, обикновено разговаряме с хората и раздаваме автографи. Обичаме да се срещаме с феновете и да говорим с тях. Това е интересната част. Преди две години, например, свирихме в Истанбул пред 4 500 души. Шоуто беше разпродадено. Бяхме с местен оркестър, но това не ми попречи да се разхождам из града спокойно, без да ме притесняват хората. Не съм чак толкова известен. Не съм Chris Martin. Хубавото при HOOVERPHONIC, е че имаме фенове по целия свят. Да, свирим пред 12 000 души и разпродаваме концерти, но сме инди група. А предимството на инди групите е, че хората не те разпознават по улиците. Така че можем спокойно да се разхождаме и да се наслаждаваме на градовете, в които сме имали концерт, въпреки многото народ по време на събитията. Всъщност това е най-доброто от двата свята. Не бих искал да живея в златна клетка, като Chris Martin, който не може да напусне хотела, заради феновете. Това по-скоро ми звучи, като някакъв ад.