Режисьорът Явор Гърдев: Най-трудното нещо в политиката е удържането на морален стандарт

Как театърът съхранява паметта за обществените процеси, важните събития и ключовите дебати във времето, в което се случва? Може ли да реагира незабавно на предизвикателствата на днешни ден, така както могат да го правят киното, телевизията и интернет?

Това бяха някои от въпросите, на които потърсиха отговор участниците в конференцията „Лабиринти на паметта: театър и време“, част от програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Сред панелистите на форума беше и режисьорът Явор Гърдев.

Неговата постановка в Драматично-куклен театър – Плевен „Опашката“ бе изиграна на варненска сцена при изключителен интерес от страна на фестивалната публика.

Спектакълът е по едноименния роман на Захари Карабашлиев. Сценична адаптация и постановка: Явор Гърдев, сценография и костюми - Свила Величкова и Ванина Цандева, музика - Калин Николов. В ролите гледахме: Владимир Карамазов, Надя Керанова, Михаил Билалов, Екатерина Стоянова, Бориса Сарафова, Светлана Янчева, Адриан Филипов, Антъни Пенев, Диана Ханджиева, Александър Кънев, Ованес Торосян, Асен Данков. Спектакълът получи Награда „Аскеер“ 2022 за най-добро представление, а Владимир Карамазов бе отличен с „Икар“2022 за водеща мъжка роля.

Явор Гърдев

Светлана Вълкова разговаря с режисьора за въпросите, които поставя „Опашката“ в контекста на темата „Театър и време“:

Не съм изненадана от машинациите и задкулисието в политическата система, показани в „Опашката“, но въпросът, който за мен най-много тежи, е: Защо сравнително честни хора, влизайки в политиката, това чудовище-властта ги поглъща и променя?

Според мен този въпрос е сложен, защото той не зависи само от лични качества и лично поведение. Той зависи много от попадане в контекст, много трябва да внимава човек в какви контексти попада, защото понякога те предопределят какви ще бъдат неговите решения. Тези решения могат да се окажат в пълна противоположност със собствените ти възгледи и да се наложи да направиш фатален компромис. В този смисъл политиката е едно постоянно бойно поле, на което различни сили се конфигурират и реконфигурират, и удържането на морален стандарт в нея е най-трудното нещо. Даже повечето изследователи твърдят, че то е невъзможно. Затова с политика се занимават хора, които са по-гъвкави в морално отношение, ако мога да се изразя меко.

А какъв е шансът тогава за една държава като нашата?

Въпросът не е в самата система и в самата системност, защото различният тип политически системи работят по различен начин в различните национални контексти. И наднационални всъщност. Усещането за това, че особено в България има някаква идеологическа недоизказаност и неяснота, и че не определени политически програми са важното, а те по-скоро са начин да се легитимират определени хора, за да дойдат на власт, обръща малко перспективата и слага каруцата пред коня. В това отношение е много лесно дискурсът да бъде подведен в тази насока и да бъде поддържан в конфликтна зона, което се случва ежедневно на всяко ниво. Тогава фонът се размива, няма ясни понятия, с които се борави, поради което и политическите пристрастия започват да стават по-скоро лични пристрастия, престават да бъдат принципни за определени позиции.

Това, което направихте, политически театър ли е?

Да, мисля, че par excellence, да. Мисля, че и романът „Опашката“ е политически, въпреки че в него има много повече аспекти и сюжети, докато тук е изтеглена една линия, която е свързана с конфликта между личните възгледи и компромисите, които трябва да направиш, за да се включиш в политиката.

В тази линия се движеше и „Драконът“, който поставихте на варненска сцена...

Той обаче беше по-метафоричен, в иносказателна естетика, но наистина тематично е близък.

Как тези спектакли се поставят в контекста на конференцията за лабиринтите на паметта, за театъра и времето?

„Опашката“ например е свидетелство за едно много конкретно време, което даже отмина. Спектакълът беше ситуиран в контекста на предизборната кампания за президент в България, тогава беше направен. Оттогава мина почти година. Тогава попадаше в напълно директен контекст, сега малко по-индиректен, но говори за същата ситуация. В този смисъл неговият контекст не е загубен, просто е загубена злободневността на темата за президентските избори.

Изостава ли в такъв случай театърът от живота, който живеем?

Не, не мисля. Той е такъв аспект на живота, който има собствен живот. Той не е свързан винаги пряко и директно със злобата на деня, той е малко по-бавна медия, осмисля процеси, които са по-дълги. В този смисъл театърът задържа повече памет, отколкото задържа нашето ежедневно политическо съществуване – то отминава и бива забравено много бързо.

Променя ли се в годините Вашата мотивация да правите театър?

Променя се едва ли не с всеки проект. Аз трябва да търся извори на нова мотивация с всяко ново начинание, задвижва ме нещо, което е конкретно вдъхновяващо.

Интервюто може да чуете в звуковия файл: