Отец Дончо Александров: Прошката е най-доброто лекарство за душата

„Прости ми! Простено да ти е! Да прости Господ!“ така седем седмици преди Великден, на Сирни заговезни, в православната традиция християните си дават взаимно прошка. За християнските, философските и психологическите измерения на прошката Валерия Василева разговаря с отец Дончо Александров, ставрофорен иконом, председател на храма „Свети Атанасий“ във Варна. Интервюто можете да чуете в звуковите файлове.

Много лесно е да каже просто „Прости!“, но пътят към прошката той се извървява, той не е лесен път. Не е лек, макар че, в основата на нашата вяра, в любовта към Бога и към човеците - най-основната заповед, която ни е дадена – прошката е целебното лекарство, което съществува, и се поражда от любовта, прошката е плод на любовта. Нашият Спасител, Исус Христос, неслучайно казва „Ако не простите на човеците, и вашият небесен Отец няма да ви прости греховете“, т.е. има една обвързаност между Бога и човешките отношения. Не може да бъдем само консуматори и да искаме само на нас да ни се прощава, без ние да прощаваме. Не може  когато сме извършили, нещо да съжаляваме, да казваме „прости ми“, а ние да не извървим този път... Има една  кратка притча, която добре илюстрира този принцип. Един човек взел голям заем от богат съсед, но нямал пари да му се издължи и помолил за отсрочка. Богатият се съгласил. Като излязъл от дома му, длъжникът срещнал друг човек, който пък дължал на него една много малка сума и също го помолил за отсрочка. В отговор човекът, към когото току-що проявили благородство, се развикал, направил скандал и започнал да заплашва бедняка… Бог ни прощава винаги, когато се обърнем към него, но ние дали прощаваме? Неслучайно и в основната, в Господнята молитва „Отче наш“, която всекидневно употребяваме и в храма, и всеки лично, се казва „прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ – т.е. в самата молитва е закодирано, че ако ние не прощаваме, не можем да искаме и прошка от Бога…

Не искам да мисля, че тази божествена прошка ще бъде отказана завинаги на някого, но истината е, че понякога не вникваме в смисъла на думите, не се страхуваме от последствията, не мислим за по-голямата картина, а само как да получим облекчение в момента и мирогледът ни някак се стеснява…

Мисля, че знанието е изключително полезно, но ако останем само на ниво знание без да приложим това, което знаем в нашия ежедневен живот, всичко се оказва напразно. Затова в Библията е казано, че който трупа много знание, трупа и много печал, защото ти имаш знанието, но ако не можеш да го прилагаш, то не те ползва и нищо не се променя. Когато говорим за прошката е важно, и то е чисто психологическа особеност, че там, където има разгневяване, има омраза, упоритост да не искаш да общуваш, да отхвърляш даден човек, постепенно трупаш вътре в себе си тези негативни помисли, преживявания, връщаш се отново и отново към тях, към всичко токсично, което всъщност уврежда твоята душа. По никакъв начин така не повлияваш на този човек, към когото имаш неприязън, а вредиш на самия себе си. Прошката ни дава възможност ние самите да се чувстваме радостни, спокойни, в мир, щастливи. Ние не можем да променим хората и трябва да ги приемем такива, каквито са. Един принцип в християнството, който обичам често да споменавам, е ако има някаква критичност, то тя трябва да е насочена към самите себе си, т.е. да видим ние в какво състояние сме и ние да се стремим да се подобряваме, а не погледът ни постоянно да е насочен към другите хора, тях да ги следим и да очакваме да се нагласят към нашите очаквания, защото така винаги ще сме в конфликт. Всеки е различен, всеки е различен свят. 

Какво всъщност е опрощаването на греховете, какъв е неговият „механизъм“, философия?

В изповедта хората споделят своите грехове, това, което им тежи, това, с което са нарушили хармонията между себе си и Бога, между себе си и другите хора. Там не толкова се задават въпроси, колкото е важен изповедният характер. Но имаме и разговори, извън изповедта, когато хората идват, отново споделя, но търсят начин, съвет, разбиране, особено във връзка с прошката. Важно е, когато говорим за прошката, да кажем, че има ситуации в  които е нужно време и наистина да се извърви един по-дълъг път, за да може човек да усети, да осъзнае и да преобърне нещата в себе си, за да може да прости. Всеки случай, разбира се, е много индивидуален и много различен, но винаги на тези, които идват и с които разговарям, никак не им е лесно и те търсят начин как да се освободят от този товар. Много често има и друг проблем – хората са стигнали до момента, в който са готови да дадат или поискат прошка, но отсрещната страна се е затворила и по никакъв начин не иска да отвори прозореца на своята душа и да прошка. Важното е ние да направим първата стъпка. Може да ни бъде отказано, може да бъдем отхвърлени, може да бъдем охулени, презрени, заради това, че съжаляваме и искаме прошка, но за да се примирим с Бога и със самите себе си е необходимо ние първи да направим тези стъпки, да поискаме да ни простят и да простим. Ето, това е знанието – имаш го, имаш и разбирането, готов си вътрешно и да пристъпиш пръв към акта на прошката.

Да, може би наистина е важно да си дадем това време, няма shortcut, пряк и бърз път да скочим направо от гнева и омразата в прошката…

Има различни хора и ситуации. Виждал съм хора, които избухват силно и веднага след това го осъзнават и са готови да кажат „Съжалявам, прости ми“, но има и други, които се затварят и им трябва повече време. Важното е ние да осъзнаем, че прошката е това, което лекува нашите души, но лекува и душите на тези, които са срещу нас. Златното  правило, което дава Христос: „Както искате да постъпват с вас, тъй постъпвайте и вие с човеците“, регулира тези отношения. Ако искаме на нас да се прощава, естествено, че и ние ще дадем прошка, ако не искаме да бъдем упреквани, обиждани и критикувани и ние няма да упрекваме и да обиждаме, ще се стремим да пазим хармонията и мира в отношенията. Но истината е, че колкото и да се стремим, в живота има случки, които провокират и обикновено това се случва, забелязвам, с близки хора – приятели, роднини, там, където има силна емоционална връзка. Там, където са по-далечни хората, нямат такива проблеми, но където са близки, сякаш всичко могат да си кажат… Хора са ми казвали „Не мога да спя цяла седмица, не ми дава покой това, което се случи между нас с даден човек“… Много е важно да имаме това спокойствие и чрез прошката да строим мостове между нас и хората, между нас и Бога. Иначе, ако се затваряме в себе си, ние разрушаваме тези мостове…. Много лесно е да маскираме нещата, да махнем с ръка, да кажем „какво толкова е станало, че да се извинявам“ и пр.  и така постепенно да стигнем до лицемерието. Свикнали сме с лека ръка в ежедневието да подхвърляме насмешки, шеги и пр., които нерядко засягат болезнено другия човек и той се затваря. Познавам такива хора – тихи, кротки, затварят се и преживяват тежко думи, жестове, на които друг не би обърнал внимание даже. Винаги трябва да се интересуваме от хората и да имаме предвид нашата различна чувствителност.

Знаете ли, като дете ми правеше впечатление у дома, че когато някой гост си тръгваше, винаги казваше „Ако има нещо, прощавайте!“… Някак хората са го имали това винаги в себе си, да се разделиш с добро, с прошка, защото, всъщност, никой не знае дали ще има друга среща, никой не знае колко време му е дадено. И това е много болезнен момент – отива си близък човек, губим го завинаги, а на нас ни тежи, защото е останала някаква обида или огорчение…

Това е друг проблем и много болезнена тема, свързана с вината, която човек преживява. Да, ние често си мислим в забързаното ежедневие, че имаме много време и че разполагаме с времето. Но това време, което имаме, утре може да не ни е дадено с конкретен човек и затова е необходимо още в този ден, когато имаме нещо да изглаждаме, да го изглаждаме. Да, наистина, в един разговор всеки може да избухне, да каже нещо не на място, но накрая – да поиска прошка, както казвате, ако някого е засегнал. Това е духовната чувствителност на човек – да осъзнава, че може с думи или действия да е засегнал някого, да го е провокирал и да поиска тази прошка. Апостол Павел неслучайно казва „Гневът ви да не ви заварва вечер“, т.е. преди да заспиш да простиш, да се помириш, да се освободиш от гнева, за да можеш да заспиш тихо и спокойно. А и никой не знае дали ще се събуди  на другата сутрин и как ще си отиде от този свят… Особено тежи, когато родителите са си заминали, а децата не успели да си изкажат всичко, да си кажат, че се обичат, да си поговорят, да си простят, ако е имало някакви недоразумения. Днес имаме невероятни възможности чрез технологиите всеки ден да общуваме по телефона или чрез интернет, да си кажем каквото имаме и да поддържаме хармонични отношения. И ако се върнем на опрощаването на греховете, то една голяма пречка е в изповедта да покажем непростителност, т.е. да не можем да прощаваме. Тогава няма как да приемем тялото Христово и  да сме едно с Бога. 

Когато някой е стигнал до момента да прости – предателство, обида или нещо друго, и се чувства добре с това, но продължава този спомен неприятен да стои в съзнанието му  - това какво означава според Вас, дали компрометира способността ни да прощаваме или показва, че да простиш това не означава да изличиш спомените, а е нещо съвсем друго?

Спомените винаги нахлуват и те са някакво такова проявление на тъмните страни в самите нас, предизвикателство, което идва да наруши мира ти, говори ти „Ето, не си простил!“. Да, може да се върне този спомен, важното е да го отхвърлим. Прощавайки ние заличаваме това, което е било, а ако се съсредоточим върху спомена, отново ще дойдат негативните емоции и започват отново да ни разяждат отвътре. Просто да си кажем „Стоп! Това е минало, каквото било било, простил съм, вървя напред!“ Да, има ситуации, в които не е същото и не можеш да продължиш по същия начин с даден човек, важното е да се възстанови мирът и човек да спре да се измъчва и да се връща към миналото. Миналото не можем да го изтрием, не можем да го променим, може само да ни измъчва, ако се спираме и акцентираме върху него. Човек трябва да е разумен и да върви напред.