Най-важно е да не се предаваш

Фоторепортажи от 27 държави за 6 години, наградата за най-добър млад фотожурналист през последните три години, публикации в най-известните и престижни световни издания. Всичко това е част от биографията на младия фотограф Христо Русев. Той е родом от Свиленград, но фотографиите му са от цял свят. В момента работи за Getty images. Преследва детската си мечта неуморно с цената на много усилия и, както сам признава, с още толкова късмет. През 2021 година е бил официален фотограф на МВФ по време на срещата на Г7, а престижното издание Business insider подрежда снимката му сред най-въздействащите 30 през 2020 година. За силата на мечтата и порива да я следваш независимо от цената, която трябва да платиш, Христо Русев разказва пред Любомир Бенковски и Мартин Николов в предаването Гравитация 0.

"Аз започнах да работя преди 13 години, когато бях на 14", спомня си Христо Русев. Първоначално това стана случайно в местния вестник "Старият мост" в Свиленград. След това работата ме отведе да работя за вестник Преса, пращал съм снимки за Труд, Булфото, Дневник, Капитал.

Една снимка беше спомената за най-въздействаща през 2020 година. Коя е тя?

Тя е правена в една класна стая, където учителят преподава, а студентите ги няма. Снимана е през първата година на пандемията.

Как от Стария мост се стига до Washington post?

С много труд и недоспивания. В началото карах баща ми да продаваме кебапчета на един местен панаир, за да мога да си плащам пътуванията. Трябваше сам да си осигурявам репортажите и после да се опитвам да ги продавам. Така се получи, че имах и късмет. След като станах на 18 години вече сам си карах колата, но до тогава все някой ме караше. Спях в колата, снимах, пращах снимки. Голяма доза късмет трябва, но и много усърдна работа. Най-важното е да не се предаваш.

Откъде идва тази вътрешна енергия, ентусиазъм да преследваш целта?

В рода може би има няколко души, дори цялото ми семейство. Нямаме фотограф, журналист, човек на изкуството, но дядо ми и баба ми бяха треньори. Аз съм израснал при тях и те са ми предали борбен дух като в спорта на принципа всичко докрай или нищо. А на мен фотографията ми е в кръвта. Аз още в училище си тръгвах от занятия, когато има някакво събитие.

Как набелязваш, събитието на което да отидеш? Как се разшири погледът ти от България и извън нея?

След като завърших училище започнах да работя за една италианска фотоагенция. Пак си поемах сам разходите, но гледах световни новини, какво купуват медиите. Когато ставаше голям протест в Истанбул например отивах и снимах. Там създавах контакти, които в бъдеще ми помагаха. Тогава имаше и престрелки в Македония и ходих там на антитерористична операция. Пътувах до Украина. Търсех горещите точки около България. После пътувах и до Бразилия, където живях един месец. В Тайланд също съм бил. След като вложих много ресурс, енергия и пари си направих свой план, защото знаех какво се търси, кое е интересно и кое не е, за да се инвестира.

Каква е разликата, спецификата при работата за чужбина?

Голяма е разликата. В България се търси сензацията катастрофи, много лични човешки драми, а за мен това не е фотожурналистиката. В чужбина се търси повече разказване на човешки истории, които влияят основно на цялостната картинка икономическа и политическа в дадена страна. Отношението на самите редактори към теб е различно. Там се уважава твоето мнение. Там си като равен с тях. Може да е най-известният редактор, но когато ти имаш забележка, теб те изслушват и са склонни да променят нещо. Всичко е много по-човешко и много по-лесно се работи.

Къде заминаваш след като излезеш от студиото?

В момента съм в почивка няколко дни. Това е времето в годината, в което имам десетина дни почивка. Заминавам за Пловдив, но не по работа. При нас на празниците се работи. Събота и неделя също се работи.

Това е фотография, свързана с медии. Опитвал ли си и в другите форми на фотография да се пробваш. 

Обичам да правя стрийт фотография. Понякога и пейзажи, но не професионално, а за себе си като хоби. Това ме разнообразява. Ако няма репортаж през деня трябва нещо да снимам.

С навлизането на дигиталната фотография в чужбина редакторите се усетиха, че не всеки журналист с фотоапарат може да свърши тази работа и започна едно връщане към фоторепортерите.

В чужбина никога не е било като в България. Всички фотографски отдели, които искат качествена фотография първоначално при извънредна ситуация използват каквато и да е било снимка, защото се гони скорост. Но след това се изпраща професионален фоторепортер и се прави история в снимки. След терористичните атака в Париж имаше две близначета с баба си, които отиваха към Батаклан и там изпаднаха в панически плач, защото най-вероятно бяха загубили родителите си. За всеки репортер това е снимката на това място. Аз обаче за първи път нямах сили да направя тази снимка. Вдигнах фотоапарат и оставих този момент.

И репортерите са хора и те имат някакъв предел. А попадал ли си в опасни ситуации, когато си снимал?

В България са ме заплашвали в определени общности. В Рио де Жанейро са ме предупреждавали, че ако навляза в определена улица няма да мога да изляза. Когато някой не иска да го снимам, аз не го правя. Гледам да съм максимално отворен към хората и да не прекрачвам граници. Работя максимално уважително към хората, които снимам.

Предстоят ли ти командировки зад граница?

Да, предстои ми изложба във Валенсия, където ще бъде представена документалната книга за Васко Василев с мои снимки, а след това с един италиански художник в Малта.

Кое е мястото, на което искаш да отидеш?

Навсякъде. Може би в Африка, където все още не съм бил. В Истанбул обичам да се връщам отново.

Разговорът на Любомир Бенковски и Мартин Николов с Христо Русев можете да чуете в звуковия файл.