"От упор" с Гаро Кешишян

Големият български фотограф Гаро Кешишян представи книгата си "От упор" в Музея на стара Варна. Книгата е автобиографична монография - фотоалбум и е съставена от Красимир Машев. С емблематичния варненски фотограф ни среща Мартин Николов.

Защо „От упор”? Малко военно, като на лов...

Самата фотография е винаги нещо почти в упор. Човекът няма къде да избяга като го затиснеш да го снимаш. Обаче има друга тайна. Съставителят на книгата Красимир Машев, който ми е личен приятел, всъщност дълги години е бил криминален инспектор и е един от най-известните сатирици, писател, поет, детска поезия. Когато той ме подтикна да се захвана, това стана едно голямо интервю от 120 страници.

Какъв е акцентът в него?

Това е една калейдоскопична книга. Въпроси и отговори. Ако искаш я чети, ако искаш късай и хвърляй. Това е книга албум. Надявам се книгата да бъде интересна за всички, които се интересуват не само от мен, а и от фотографията в България.

Какъв период обхваща това интервю?

Ние забравяме какво сме се питали и се връщахме отново. То е като в живота. Докато разказваш нещо отново се сещаш и за други подробности. Когато критици казали на Сократ, че говори все едно и също той отвърнал, че положението е още по-лошо, защото „говоря за едно и също”. Така че въпросът схоластично стои понякога.

Няма последователност във времето на разказа...

Има прескачане във времето. Напред, назад, няма някакъв специален ред. Единственото което направихме е, че групирахме малко снимки. Отначало мислех да пръснем фотографиите из текста, но после се отказах, за да не си помислят хората, че снимките илюстрират текста.

Снимките лесно ли се подбират от фонда?

Те вече са подбрани. Аз имам една книга, издадена в Италия. Всички книги от нея сега ще излязат. Тук едва ли ще има кой знае какви продажби. Човек се променя. Ако човек се сети какво отношение е имал към жените на младини и на старини какво ще има, то горе-долу и с фотографията е същото. Но винаги с уважение и обич към моделите си. Това не се променя.

Ако срещнете двадесетгодишното си „Аз” какъв съвет бихте му дал?

Това е много хубав въпрос. Аз съм го задавал на много старци, но не знам как да го обясня на по-младите си ученици, че един ден те няма да са онова, което са сега и дори мечтите им няма да са същите. Аз разказвам историята за онзи художник, който е рисувал Исус като младенец по модел и след време тръгнал да търси някого, когото да нарисува като Юда.

Намерил един пияница в кръчмата и му предложил да го рисува като Юда срещу заплащане, но тогава той отвърнал: „Майсторе, когато бях дете ме нарисува като Исус, сега ме рисуваш като Юда”. Животът какво може да направи никой не може да знае.

А какъв съвет бихте си дал ако се срещнете сега на 20 години?

Ще кажа: „Прави каквото ти харесва, стига да не е престъпление”.

Важно ли е това уважение към модела?

Има световноизвестни фотографи, които казват, че няма модел, с който не са преспали. Аз пък мога да кажа, че нямам модел, с който да съм преспал. Аз трябва да бъда приятел, психолог и на негово място почти. Иначе няма да стане.

Успявате да се поставите на мястото на модела.

Да, понякога те са по-смели от мен.

Какво Ви донесе фотографията?

Тя ми донесе смисъла. Аз мога и да рисувам, но в стил карикатура. Докато фотографията ми даде нещо изключително готино. Моите неща винаги са имали някакъв мотив, за да ги правя. А той е да спра отминаващия човек, този слепец с отворени очи и да му кажа: "Спри бе човек! Виж какво подмина. Защо не го виждаш?

А на Вас кой Ви отвори очите

Всички, които са много по-големи от моето его. Страхотните майстори на изкуства, чрез които животът ми е украсен с цветя на злото понякога. Бодлер е друга работа. Няма нещо, което да бъде грешно, ако то засяга душите ни.

Егото трудно ли се подтиска?

Защо трябва да се подтиска? Аз не съм подтискал, но трябва да се уважава.

Управлява ли се лесно?

Има усилие. Най-трудно е, когато чуеш критични думи да превъзмогнеш егоистичната обида, която изпитваш, когато някой те засегне. Понеже обичам чашката, но алкохолът кара човек да бъде по-откровен отколкото трябва. Тогава хората бъркат откровеността със злоба. Истината не е красиво нещо.

Но е за предпочитане.

Е, стига да не ти я казват на теб в очите, а ти да казваш на другите гот, нали?

Но това се учи да приемаш.

Учи се, но не е лесно.

В прессъобщението пише, че книгата е увлекателно четиво без възрастови ограничения

А, има ограничения, но в сравнение с някои съвременни тв канали моите актови фотографии са направо списание „Славейче”. Но това не е важно. Все пак ти си нещо като хоругва и да не се набляга само едностранно на някои неща. Хората се срамуват от голото тяло, а всички ние произхождаме от това тяло и накрая ще ни погребат с нашата голота. Те са скобите – началото и края. Като стигнем някаква граница, от личен опит зная, че ако не я преминеш не можеш да разбереш къде е.

Често ли я преминавате?

Не, страх ме е. Защото аз например съм снимал смъртни в килии в затвора. Уникално е усещането от това, което са ми разказвали тези хора. Тук не е кино, не е театър. Този човек разказва как, когато сутрин чува стъпките да му носят храна си мисли, че идват да го вземат. И това се повтаря всеки ден 20 години. Нищо, че има мораториум върху изпълнението, не се знае какво е било решено, какво се е случило през нощта.

Успяхте ли да покажете човека, тялото, красотата, лицето в работата си до днес?

Има още. Трябва не само да покажеш принципа. Човекът срещу тебе трябва да ти разреши, защото той така се подлага на обществена критика. За това казвам, че моите модели понякога са по-смели от мен самия.

Колко искреност има в „От упор”

Цялото е едно откровение. Надявам се да ми вярват хората. Голяма част от моите приятели ми вярват, а сега остана да кандърдисам и тези, които не ме харесват.

Целият разговор на Мартин Николов с Гаро Кешишян можете да чуете тук: