Вениамин Милев: "1500 километра, 10 планини, 2 национални парка за 50 дни... Пеша..."

Мечтите са за това, за да се преследват. И за да се осъществяват, разбира се. Вениамин Милев почти успява със своята. Един ден решава, че ще направи най-голямото предизвикателство пред пешеходните туристи – маршрутът Ком-Емине. Обаче по свой начин. Не както останалите – качват се на Ком и по билото на Балкана акостират на нос Емине. Не че не е предизвикателство, но Вениамин Милев решава да го поразшири. Отново от Ком до Емине, но забележете, като се спусне по Е4 до Славянка и от там през Родопите, Странджа и Сакар, стигне до Черно море, откъдето по крайбрежието да се отправи към Емине, за да се върне по билото на Стара Планина до Ком. Или пълна пешеходна обиколка на Южна България. За съжаление не успява да изпълни мечтата си до край. Иначе е еколог. Изучава лечебните растения. Те са и една от причините да предприеме това пътешествие.

Реших да видя това, което реално учим в учебниците, списъците с резерватите и т.н. Опитах се да включа цялото това нещо в един по-голям преход. Аз съм почитател на по-дългите ходения, защото се опитвам да вникна в самата природа, а не просто да се юрна за няколко дни. Това съчетание на тези няколко елемента, създадоха това, което се получи. В крайна сметка в някакъв момент реших да тръгна и то човек като тръгне, си влиза в някакъв ритъм и просто става начин на живот.

Всичко, разбира се, започва чисто аматьорски. Дори бих казал доста аматьорски. С планините - аз съм от Пловдив, но съм живял и в Асеновград. Може би за първи път съм започнал да ходя на планини преди около десетина-дванадесет години. Когато дадено нещо му харесва на човек, то се задълбава все повече и повече. А специално за ултрамаратоните - те са сравнително от скоро. Имам познати, които се занимават доста по-отдавна и са наистина много опитни бегачи. Но аз като цяло - първият ми сериозен сезон бих казал, че беше по-миналата година. Миналата година нали беше с Ковид, значи 2019 година беше по-силният ми сезон. Но това е от сравнително скоро и чисто аматьорски. Както беше казал един бегач-ултрамаратонец на една конференция - просто самите ултрамаратони изключително добре се съчетават с туризма. Така направих едно съчетание между ултрамаратоните и туризма в България.

България е наистина страна, която има какво да покаже. Изключително богата страна, без значение от гледната точка. И от историческа, и религиозна, сакрална, природна, каквато искате. Наистина изключително богата страна.

Не мога да кажа с какво ме спечелиха планините. Имаше един възрастен турист, който беше сравнил планините с жените. С всичко, те са със свой собствен темперамент, характер... С всичко. Самото спокойствие, природата. Всеки, който е ходил по планините, просто знае за какво става въпрос. Самата свобода, която ти дават. Когато се качиш на върха и да си над нещата, над проблемите, над ежедневните потребности.

Разбираш, колко са ти нищожни проблемите. Абсолютно. Когато това се съчетае и с чистия въздух, раздвижването на кръвта и влизането в добра физическа форма, човек откъдето и да го погледне, все е на добре.

Като цяло зад тези 1500 километра за 50 дни си има една история. Общо взето аз съм човек, който, макар и да звучи банално, търси своя път. Имам много познати, които ходят и правят Ком-Емине, независимо дали е то туристическа гледна точка или от малко по-динамична гледна точка. Обаче аз някак си последните три години все се опитвах да го избегна този Ком-Емине, просто защото всеки го прави. Първоначално през 2018 година всичко започна на шега, когато направих един преход между Асеновград и Крумовград. Общо взето ми отне около седмица. Хареса ми и реших следващата година да е малко по-дълго. През 2019 година отново исках да избегна Ком-Емине. Направих някакъв май собствен южен вариант. От връх Тумба в Беласица до Свиленград, до края на Родопите, защото общо взето Родопите са заключени между река Места и Марица. Когато направих тази южна граница, така си го нарекох, общо взето ми се върза около 600-700 километра. И 2020 това, което реших, е първоначално да се опитам, да стигна от връх Ком до Гоцев връх. Така минава международният маршрут Е4. За това реших да тръгна от връх Ком и вместо по стандартния Е3 към Емине по билото на Стара планина, продължих на юг, посока София. След като преминах Петрохан, слязах надолу към Искрец. Там ми беше интересно да се запозная и да видя най-големия карстов извор в България. Той се намира край Искрец, изключително интересен, има и пещера. При него наистина е много интересно. Водата се губи на десетки километри горе в планината, което подсказва, че това е най-дългата пещерна система. След това продължиш посока Царичина. Беше ми много интересно да се запозная с една от мистериите в съвременната българска история. Откъдето продължих към София и от там официално се включих в маркировката на маршрута Е4, който преминава през Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. И в момента, в който стигнах до Славянка си казах, че се чувствам наистина в доста добра форма, всеки един момент мога да се откажа. Защо да бъде точно сега? И за това реших да продължа на изток, до където ми стигнат силите. И така стигнах до Морето.

Исках да продължа още. И да стигна до Емине и от там да се върна до Ком, обаче, се случи така че малко преди Бургас си наводних телефона. А той ми е абсолютно всичко - той ми е GPS, фотоапарата, в някои случаи дори портфейл, когато се използва за онлайн банкиране. И просто ми се наложи да се върна до Пловдив. Беше вече късен октомври, настигнаха ме задълженията. Останах няколко седмици в Пловдив, то се случи така че бях контактен, разболях се и с Ковид и в момента, в който влязох под карантина, че за тази година край.

Много ми е трудно да откроя само една среща. Където и да е човек в България, навсякъде среща много позитивно отношение и се създават едни приятелски контакти, които са просто незабравими. Такива срещи за мен са със къде познати, къде непознати хора. Настина са толкова много! Определено и Бай Недялко в Хаджидимово, и Бай Ангел от там, които са запалени туристи. С тях сме си говорили много. Имам и много близък приятел в Барутин. Навсякъде...

Тръгнах с доста тежка раница. И палатката на гръб. Преходът, който планирах, беше така измислен, че да минава през големи населени места, за да мога да презареждам. Няма как просто човек да се откъсне от цивилизацията и да бъде аскетичен. Значителна част от прехода го минавах сам. В някакви моменти, където беше възможно, се включваше и моята приятелка. Само че тя беше с кола. от точка "А" до точка "Б" тя беше с кола, а аз пеша. Това продължи всъщност от Златоград до Черно море. Пътувахме заедно - аз пеша, а тя беше с кола и се срещахме на определени по-интересни места, които си заслужаваше да се видят.

Самата идея на прехода ми беше не да се юрна, както някои мои познати и да го направя за минимално време. Идеята ми беше да мога да посетя и да се насладя на наистина уникални места в България. България е неповторима. Човек трябва да тръгне, да я обикаля, защото наистина е трудно да се изрази с думи. Колкото повече обикалям, толкова повече съм влюбен и зашеметен.

От историческа гледна точка това, което най-много ме влече, са тракийските светилища. Само като започна в Родопите - Крибул, Провирвачката, Калето над Црънча, край Буйново също има едно много интересно светилище, което даже няма и име. Със сигурност връх Орфей, Каньона на водопадите, мега комплексите в Източните Родопи - край река Върбица, Крокодила, Марков камък. Много са. А от мегалитна гледна точка в Странджа направо се губя в спомените си. Разбирате ли. Като се започне Марков камък, Мишкова нива, Пропада, Индипасха, Бегликташ...

Когато човек пътува по света, пътува и на вътре към себе си. Какво научих? Че с упоритост всичко се постига! Човек винаги може да се откаже в даден момент, но защо да е точно сега?

И още от пътешественика Вениамин Милев и следващото предизвикателство, което си е поставил, чуйте в звуковия файл.