Брус Спрингстийн : "Letter To You" е светът, който създадохме с феновете

„Letter to You” се казва най-новия албум на Bruce Springsteen. И е 20-ти в дискографията на музиканта. Също така от 2014 година той е първият нов студиен проект на Bruce Springsteen с бандата му E STREET BAND. „Letter To You” събира в себе си 12 композиции. Три от тях са създадени през 70-те години на миналия век и чак сега получават студиен завършек. Албумът е записан изцяло на живо, за пет дни без никаква допълнителна обработка както на вокалите така и на музиката. Интервюто с Bruce Springsteen е предоставено от „Вирджиния Рекърдс”.

Всички песни от новия ти албум ли са създадени с китара, подарена ти от фен?

Точно излизах от едно изпълнение. Отвън на тротоара стоеше един млад мъж с китара в ръка. Предположих, че искаше да я подпиша. Но той каза „Не, не, не! Тя е подарък за теб.” Погледнах инструмента и веднага разбрах, че е много добре изработена и красиво направена китара. Взех я и се прибрах вкъщи. Държах я в ръце, а тя свиреше прекрасно. Звучеше великолепно. Беше изработена от различни видове дърво. Китарата е истинско ръчно произведение на изкуството. Намерих й място във всекидневната си. Когато желанието да създавам нова музика ме връхлетя, просто я взех и всичко се получи много лесно. На нея се свири с лекота. Повечето песни от новия ми албум са създадени на нея. Знаете ли, задължен съм на този млад мъж, който ми подари китарата, където и да се намира. Но инструментите сами по себе си притежават вътрешна сила. Китарите са вдъхновяващи, те са пълни с песни и е прекрасно, когато успеете да ги откриете.

Откъде дойде първото вдъхновение, когато започна да създаваш „Letter To You”?

Имах много близък приятел от първата ми група, който беше много, много болен. Оставаха му няколко седмици живот. Отидох да го видя там, където живееше, на юг. Освен мен той всъщност беше единственият останал жив от първата ми група. Когато почина, останах само аз. Беше много странно чувство. Върнах се към младостта и установих, че всички онези хора, които са означавали толкова много за мен, вече ги няма. Така започна работата по албума. Създадох песента „Last Man Standing” и изведнъж творческата енергия се отприщи. Останалите композиции се появиха в рамките на 7-10 дни. И всички бяха създадени на китарата, която онова хлапе ми подари.

Какво се промени в рокендрола от времената, когато започна с THE CASTILES?

Тогава нямаше 20-25 годишни музикати, които да свирят рокендрол. Само хлапетата се занимаваха с този стил. Бяха много завладяващи времена. Нещо като златната епоха на рокендрола. Можеше да се свири навсякъде – имаше клубове на ветераните от войната, профсъюзни зали, социални клубове като „Elks Lodge”, „Knight of Columbus”, гимназиални танцови зали, пицарии, боулинг зали, събирания на пожарникари, карнавали. Съществуваха толкова много различни места, където всяка група можеше да прави участия. Усъвършенствахме се като музиканти. Бяха невероятни времена.

„Letter To You” е за самата музика, за рокендрола?

За първи път темата, която избирам за един албум, е самата музика. Музиката сама по себе си. Знаеш ли, става дума за рокендрол, става въпрос за това да си в група през цялото време, през целия си живот. Албумът обхваща моите размисли и осмислянето на времената с моята първа банда, с първите й участници от 1965 година. И разбира се впечатления от моята сегашна банда E STREET BAND, с която съм през последните 45 години. Така че темата на албума е самата музика и светът, който сме създали с нашите фенове.

Какво беше усещането да се върнеш в студиото с E STREET BAND?

Прекрасно е. Работата в студиото е естествено преживяване за нас, но преживяването да сме всички, заедно на едно и също място е истинска и сладка благословия, на която дълбоко се радвам.

Вярно ли е, че албумът е записан за пет дни?

Всъщност записахме албума за четири дни, а на петия го събрахме – слушахме го, разказвахме си истории. Процесът беше страхотен. Няма как да предвидиш как ще се развие всичко. На всяка песен отделихме около три часа. Групата свири изцяло на живо. Всички вокали бяха направени от първото изпяване. За нас беше уникално и прекрасно преживяване - да сме толкова далече по пътя, по който сме поели. Беше истинско завръщане към добрите стари времена. Ако трябва да сравня музиката с някои други песни, които сме записали на живо, това са „Darkness on the Edge of Town” от „Darkness”, „Born In The USA” от „Born In The USA”.  По повечето от предишните ни песни, дори и да записваме на живо, вокалите винаги са били преправяни. Но не и този път.

Има ли нещо, което не направи за този албум, което обикновено правиш с E STREET BAND?

Обикновено правя демо записи, което винаги съм смятал за грешка, защото в един момент се привързваш към тези варианти и установяваш, че не искаш да премахнеш нищо от тях. За това и за „Letter To You” не направих нито едно демо, независимо че останалите ми предложиха. Някой подхвърли - „Хей, не записвай нищо предварително. По този начин всичко, което чуем за първи път ще е ново и свежо, докато го изпълняваме с групата.” Така че записах някакви идеи на телефона си. Само аз и акустичната китара. Не направих нищо повече, докато групата не влезе в студиото. Едва тогава бях решил да изсвиря останалата част от композициите на останалите. Те чуха и научиха песните на момента и веднага влязохме в студиото да ги изпълним и запишем. Отделихме по три часа на песен. Записвахме по две песни на ден и за четири-пет дни завършихме проекта.

Защо записвахте на живо?

Исках звук, в който да звучи само основата на групата. Не исках да добавяме нищо. Не исках допълнителна обработка. Не исках никакви допълнителни инструменти. Исках два клавира, китара, бас и ударни. Исках да уловя суровия звук на групата така, както го бяхме постигнали в „Darkness on the Edge of Town”. И единствения начин за неговото постигане е незабавното записване и записът на живо.

Как преоткри по-старите песни, които участват в „Letter To You”?

Едната се казва „Janey Needs a Shooter”. Имах запазен ден за записи в Щатите и си помислих, че можем да я пробваме веднъж или два пъти и да видим какво ще се получи. Идеята беше доста интересна. Когато приключихме с първия опит, тя звучеше толкова добре, че веднага реших, че песента е подходяща за началото на албум. И така, това ме накара да се замисля, че ще е хубаво, да чуя и интерпретацията на групата по тази идея. „If I Was the Priest” беше една от първите песни към които посегнах. Друга „Song For Orphans” ми се въртеше отдавна в главата и се очертаваше като любимата ми. Всичко стана случайно, но беше много забавно да изпълнявам песни, създадени от 22-годишния Bruce Springsteen, но със сегашния ми улегнал глас. Знаете ли, беше голямо удоволствие.

„House Of A Thousand Guitars” изглежда като център на албума. Какво я вдъхнови?

Това е една от онези песни, които имат страхотно заглавие. И всичко започна от него. Така имах това заглавие „House Of A Thousand Guitars”. Запитах се какво мога да кажа за него. И си казах, че ще напиша песен за света, който съм създал с моите фенове и с моята група. „House Of A Thousand Guitars” е песен, която обхваща духовното измерение, емоционалното и интелектуалното измерение на света, който сме изградили с моята публика през всички тези години. Вярвам, че това е една от най-добрите композиции, които някога съм създавал и наистина се получи като център на албума. Радвам се, че Ви харесва.

Колко е специално да свириш близо 50 години с една и съща група?

Това е необичайно нещо за рок група. Върнете се в гимназията и тогава се опитайте да си представите, че сте вече на 70 години. И си представете, че през целия си живот ще работите с едни и същи хора. Няма бизнес в света, в който това да се случва. Рокендрол групите са изключение. Няма работа в света, където това условие да е изпълнимо. Немислимо е, с изключение на рокендрол бандата. Това е привилегия и чест, и е чудо, че продължавам да поддържам всички тези връзки през този дълъг период от време. Защото са необходими доста социални умения и толерантност към недостатъците на другите, към техните гледни точки, както е необходимо и те да са толерантни към моите. Така че е голямо предизвикателство, но ако го постигнете, е доста полезно.

Когато работехте с E STREET BAND по този запис, усещахте ли все още присъствието на Clarence Clemons и Danny Federici в студиото?

Да, разбира се. Знаеш ли, с Clarence и Danny бяхме заедно 40 години. Това никога не изчезва. Те винаги ще бъдат част от групата и ще ги носим със себе си, когато излизаме на сцената или влизаме в студиото. Те свиреха уникално. Имаме късмета в бандата да сме привлекли музиканти, които наистина им отдават почит, както стилистично, така и духовно. Това е хубаво, разбира се, но те наистина ми липсват.

Ако погледнем песента „Ghost” – важно ли е за теб при създаването на композиции, винаги да има елемент на „реалност”?

По време на целия композиционен процес, включването на подробности стои в основата на правдоподобността на историята, която разказвате. При тази песен е така. Ако става дума за това, откъде идват детайлите в нея – всеки е имал приятел. И неговото яке, книги, плочи имат голяма значение не само за него, но и за теб. „Ghost” е история за един млад човек, на когото приятел е оставил тези вещи. И те по някакъв начин се превръщат в талисмани. Вещи, които съхраняваш, за да почетеш нечий живот – вземаш китарата, прокарваш пръсти по струните, хващаш грифа, усилвателят, който е останал, спомените от къде си го получил, дрехите... Все неща, от които се състоеше животът ни в даден момент. За нас беше важно как се обличаме, как изглеждаше косата ни, записите, които обичахме, книгите, които четяхме, китарите и усилвателите, които използвахме. Това беше животът ни през 1965 – 66.

„Last Man Standing” е посвенена на THE CASTILES. Как те са повлияли на връзката Ви с други членове на групата с течение на времето?

Имах няколко страхотни групи в живота ми. Създадох THE CASTILES, когато бях тийнейджър и най-интересното е, че останахме заедно три години. Няколко деца между 15 и 18 годишни от гимназията. Удивителното е, че е останахме заедно през целия този период, който от историческа гледна точка беше взривоопасен тук в САЩ. Така че с тази група през тези години научих основите на занаята. Имах друга банда, наречена STEEL MILL, която беше много, много важна за моето развитие. След което E STREET BAND, която се роди от предишната. Някак си преоткрих взаимотношенията ми с George Theiss през последните дни от живота му. След което исках по някакъв начин да ги увековеча с E STREET BAND, създавайки всички тези връзки, за които не бях мислил целенасочено. Беше прекрасно преживяване и взех много от него. Много е необичайно да съм единственият жив член от първата ми група. Повечето от момчетата починаха млади по една или друга причина. Така останахме само George и аз. Той напусна този свят преди две години и наистина вдъхнови повечето от музиката в албума.

Можеш ли да ни кажеш повече за процеса на създаване на една песен?

Всяка песен се нуждае от добра метафора, с която да започнеш. Също така едно добро заглавие също помага – „Thunder Road”, „Born To Run”, „Darkness on the Edge of Town”, „The Rising” – всички са добри имена за песен. „Racing In The Street” също. В началото наистина се нуждаете от доброто заглавие, което доста добре може да Ви поведе по музикалната писта. А аз просто се опитвам да я следвам. И го правя така, както някой би следвал карта. Намирам пътя си през гората, докато стигна до сърцевината на темата, за която пиша. Просто се случва така, както се случва. Работя по следния начин – създавам може би една трета или половината песен, след което в друг момент се връщам към нея, за да напиша останалата част. Понякога създавам една песен изцяло, но обикновено работя парче по парче. С „Letter to You” всички песни се появиха много бързо, което винаги е огромно облекчение. Когато приключих, почувствах, че съм създал тялото на плочата. Вярвах, че съм напипал началото на нещо много добро.

Има ли аспекти в създаването на песните, които сега намираш за по-удовлетворяващи, отколкото по-рано в кариерата ти?

Създаването на една песен е както ужасяващо и в същото време невероятно пълноценно преживяване. Ужасяващо е, защото никога не знаеш дали някога ще го направиш отново. Това е магически трик - не знам как става. Правя го вече 50 години. Не знам как се появява една песен и не познавам някой, който някога е успявал да обясни процеса. Вземаш нещо от нищото и създаваш нещо физическо от него. Просто е във въздуха. То е в емоциите, в съзнанието. То е в душата, духа, сърцето, интелекта. И от цялото просто създавате съдържание. Издърпвате идеята от въздуха и правите песен. Така че в целия процес има елемент, който до известна степен е доста плашещ. В същото време има и друг момент, когато крайният резултата е вече факт и той е добър, усещането е едно от най-прекрасните в живота. То е като „Да! Още една!”. Създаването на една песен, актът на написването на една композиция, е все още невероятно преживяване за мен.

Последователността на песните в албумите понякога може да коства много усилия. При теб какъв беше процесът?

Не помня последователността да е предизвиквала някаква трудност. Ако имаш добри песни, албумът се подрежда много лесно. Всъщност за мен най-трудната част беше да намеря мястото на „One Minute You’re Here”, защото не ми стоеше добре за край на албума. Като тема е много близка до „I’ll See You In my Dreams”. За това реших да я използвам като пролог и я заковах в началото на диска. Много е странно рок албум да започне с песен, която е прошепната, но тя си намери мястото точно там. След което записът все едно излита. Отне ми известно време, за да подредя композициите, но не беше кой знае колко трудно.

Сподели повече детайли за „One Minute You’re Here.“

Това е песен, която написах може би преди година. От нея беше останало едно много недовършено демо. Пуснах го на останалите и те казаха, че всъщност е много добра песен. Тя съществуваше от известно време и  в някаква степен носеше някаква актуалност. Така че я изтупах от праха, пипнах я тук и там и резултатът е в албума.

Продуцентът Jon Landau има невероятен усет за рок музиката. Известно беше, че щяхте да изоставите песента „Hungry Heart”, но той те накара да я задържиш.

Щях да разкарам „Hungry Heart”, както и „Cover Me”.

Добре, че не си го направил. По отношение на Jon Landau, все още ли му пускаш всички песни предварително или той ги чу за първи път в студиото?

Той дойде да ги чуе за първи път в студиото, както ги изпълнява групата.Наистина този път не бях пускал нищо на никого, с изключение може би на Patti Scialfa, която винаги е наоколо – „Хей, скъпа, чуй това!”. Всички останали чуха композициите едва, когато влязохме да ги записваме.

Има ли нещо, научено от времената на THE CASTILES, което използваш по време на цялата си кариера?

Много неща. С тях научих как да ръководя една група. Научих се как да направя едно шоу като цялостен продукт. Научих се как да стоя на сцена и да свиря на нея. Също така научих, че никога не искам да съм в група. Научих, че искам да имам група, но никога не съм искал да бъда част от нечия банда. Всичко това бяха много важни уроци за бъдещето.