Литературата възпитава вкус, който ражда съпротива

Трима от най-четените съвременни български писатели – Георги Господинов, Захари Карабашлиев и Теодора Димова бяха част от "Варна Лит" - варненски детски и младежки литературни дни. Часове преди срещата им разговор с варненци и тримата гостуваха в студиото на Радио Варна.

Какво може литературата в днешно време, в 21 век, 2017-та година?

Г. Г – Понеже съм писал по темата - може прости неща. Едно от най-важните е, че възпитава вкус, което в политически бездарни времена като днешното е особено важно. Вкусът ражда съпротива и това, по някакъв начин, се надявам наистина да роди деца и поколения, които ще се справят по-добре с политическото бездарие. Защото четенето е политически въпрос в крайна сметка. Това е едното.

Второто, което ми се струва важно -  литературата може да произвежда смисъл, защото дефицитът на смисъл и дефицитът на бъдеще, в който живеем сега, е една от най-тежките кризи в момента.

И трето – може да утешава, ако нищо от тия първите две не сработи и нещата тръгнат съвсем зле. Една книга винаги ще даде утешение.

Това означава ли че последните двайсетина години на българите са им липсвали утешения под формата на „читава” литература?

Г. Г. - Последните 20 г. идват след предпоследните 45 г., така че е хубаво да ги гледаме в  по-широк период. Не, на българите не им е липсвала „читава” литаратура, но им се стовариха немного читави хора.

Носталгията по социализма и комунизма колко време според вас ще продължи?

Т. Д. - Тя като че ли изглежда неизтребима и се засилва все повече и повече, залива ни, облива ни отвсякъде. Вярно че преминаваме през тежки времена, че този преход като че ли не свършва и не свършва, но придобихме други неща.

Придобихме свобода на словото, свобода на пътуванията, децата ни учат в чужбина, имат свободата да се връщат или пък да остават там и нашата цялостна ориентация е към Европа. Ние забравихме какво беше преди да се присъединим към Европа, защото напредваме с малки стъпки и ни се струва, че много бавно напредваме.

Това не означава ли, че - въпрос към Захари Карабашлиев, издателствата всъщност са длъжници на младите поколения по отношение на литературата?

З. К. - Издателствата са длъжници на много неща, но са последното, което да сочим с пръст. Частните издателства, като всяко едно частно предприятие, са обречени да се справят с жестоките закони на пазара, т.е. ако едно издателство не издава достатъчно печеливши книги, то ще фалира. Примерите в това отношение са много.

Издателствата са отговорни за това, че в момента на пазара в България имаме изключително голям ръст на млади хора, които четат. Това не се случва просто ей така от само себе си, а защото много хора са правили много усилия години наред.

Ще се върна към носталгията по соц-а, която споменахме преди малко. Тя всъщност е носталгия по младостта. Ние бъркаме двете – носталгията по соц-а и носталгията по младостта.

Ако на някой му е домъчняло за неговата младост – тя разбира се е случила през соц-а. Хубаво е да разграничаваме тези две неща. Иначе, аз с много смесени чувства се отнасям точно към този тип носталгия, защото тя по един начин леко замазва чудовищните несправедливости, които се случиха през тези 45 години, от 1944-та до 1989-та. Често забравяме или просто лесно забравяме под какъв идеологически и и друг капак сме живели.

Факт е, и аз съм сигурен, че и Георги ще го спомене, с това че хората от малките градове, от малките села не можеше просто ей така да се хванеш, да отидеш и да живееш в София. Можете ли да си го представите?

Да, но това не е основание да си спомняш прозаични неща като това колко ти е струвало сиренето и как по улиците е нямало престъпност...

З. К. - Носталгията към миналото е също и една друга носталгия - към реда, към законността, дори и да е била привидна. Тогава е имало усещането, че ако откраднеш от магазина, твърде вероятно е да те хванат и твърде вероятно е да те вкарат в затвора. Малката престъпност е била по някакъв начин контролирана.

Да се върнем на литературата. Кога намирате време да пишете?

Т. Д. – Докато децата ми бяха малки много трудно намирах време да пиша. Знаете, че когато един текст започне да се пише, той трябва да се пише всеки ден и да се работи най-малко по няколко часа на ден. Много ми беше трудно, но винаги съм успявала да имам тая самодисциплина. Без нея не може да потръгне.

Сега, децата са пораснали и вече доста по-лесно намирам време.

В това време на агресия още ли смятате, че човек е любов?

Г. Г. - Все повече и повече. Човекът с книга няма как да ви бие шамари. Той не рита, не крещи. Идеята, че млатенето с думи е едно, а млатенето с ръце е друго е доста странна идея. Хубаво да видим връзката между между тях/.

Ние сме това, което говорим, но можем ли да кажем, че ние сме продукт на книгите, които четем?

Г. Г. - Определено. Ще кажа защо. Защото, когато си минал през „Малката кибритопродавачка” и ако това някак си те хванало за гърлото, няма как после да си с лека ръка, да как да кажа, безпаметен, агресивен, сеещ раздори и т.н.

Вашето и моето поколение, което е след вашето сме чели общо взето едни и същи книги, едни и същи автори. Защото това поколение се млати с думи почти непрекъснато?

Г. Г. - Зависи как сме чели. Ако четеш през лупата на сълзата и, ако просто сме чели щото трябва да прочетем 30 страници в училище – не е едно и също. танци училище е друго не е едно и също.

Къде е скрито въображението?

Т. Д. - Как да ви кажа, въображението е скрито във всеки един миг. Стига да имаш този поглед - творческият поглед, няма значение каква е ситуацията. Ако ти си с тези свои сетива, антени, пеленгатори – във всеки един момент можеш да видиш къде се крие тайнственото, магичното, онова което ще остане занапред. Защото всеки жест е важен, всяка дума е важна. Думите са близки, но е много важно и да си носите вълнението в джоба.

Може ли да говорим че идва поколение от деца или по-скоро от младежи, които масово пишат?

Г. Г. – Ще го кажа съвсем конкретно. Има много четящи деца – от 6, 8, 9 клас, които четат нашите книги, които не са детски. Говоря за „Физика на тъгата”, за „Майките”, „18% сиво”. Те вероятно, сигурен съм, тайно пишат, в което няма нищо лошо. Ако не станеш добър писател, можеш да станеш добър читател, което е много важно. Така че нека пишат. Нека пишат масово, ако това е част от четенето.

Какво бихте ги посъветвали? Включително и тези 15, 16-годишни които вече са много осъзнати и много наясно със себе си?

Г. Г. – Много по-добре е да искат да са писатели, отколкото да искат да са мутри.Това е добра първа стъпка.

З. К. – Това е много добра новина – да имаш желанието да правиш нещо толкова самотно ипо някакъв начин обречено на голяма борба.

Може би те не го виждат по този начин?

З. К. – Единственият съвет е да продължават. Не може да искаш да си състезател по лека атлетика и да не тренираш, не може да искаш да си художник и да не рисуваш, т.е. не може да искаш да си писател и да не четеш. Трябва да четеш с часове.

Т. Д. - Изисква самодисциплина. Понякога писателската работа е толкова черна и неприятна, колкото и всяка друга друга работа. Една година преподавах творческо писане в университета и точно това е, което не успях да ги науча. Че един текст се написва и след това отлежава, а след това поне 7-8 пъти се редактира. Те искаха щом са го написали, той веднага да бъде харесан и веднага да бъде даден за печат. Ето това е абсолютно пагубно за самото писане – това, че можеш да разчиташ на прима виста да не пишеш и след това да не се интересуваш и след това да не продължиш да вършиш тази трудна неприятна досадна редакторска работа.

Теодора Димова, Георги Господинов и Захари Карабашлиев в студиото на Радио Варна съветват „Четете и пишете!”

Цялото интервю може да чуете в звуковия файл: