Кольо Мартинов от Казанлък е един от хилядите българи, които емигрирали във Влашко и се включва в дейността на революционните дейци при организирането на двете легии и съставянето на чети, с  които да се освободи Отечеството. Но като много други родолюбиви българи, името му днес тъне в забрава. 

    Преминал през бойното обучение на Ванката  Христович,  поручик Иван Попхристов, който от самото начало станал писар секретар, началник-щаб на четата  на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, казанлъчанинът бил сред най-близките и доверени хора на Хаджията. Той е един от четиримата  храбри мъже, които пренасят тежко ранения воевода след боя на вр. Бузлуджа на 18-ти юли 1868 г. през Балкана, Турия и Енина до с. Аджар, днес с. Свежен . За да го погребат на вр. Кадрафил в  Сърнена Средна гора….

  Безсмъртният път към Свободата на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър започва на 7/19 юли 1868 г., с  около 130 души, които стъпват на българския бряг при  местността Янково гърло, Свищовско.  Водят се  неравни и кръвопролитни сражения с турските потери – Караисен, Карапановата кория и Дълги дол. „ В битката при Канлъдере на 10/22 юли войводата Стефан Караджа е заловен, след като е ранен. Силно намалялата чета се изтегля към Стара планина, където се стига до бой с многократно превишаващия ги враг на вр. Бузлуджа... Съотношението е може би 20:1.“, припомня фактите Георги Радулов от Сдружение „Хайдути“ .  

   Малкото четници успяват да откраднат храна от храната на врага, но били упоени, вероятно по заповед на някой хитър турски офицер, който накарал шипченските овчари да сложат отровна или силно приспивателна билка в млякото.  Затова било много трудно да се събудят и да се противопоставят на огромната потеря . Според документите става дума за 150 души аскер и 500 души башибозук. След като са хапнали, войводата Хаджи Димитър поставил стражите на лагера, а на останалите разрешил да си починат. „Четниците обаче заспиват толкова дълбоко, че стражата не успява да ги събуди дори след почти един час, а Христо Македонски разказва как след като са ставали четниците са падали като круши....“, разказва Георги Радулов

 Въпреки многократно превъзхождащия ги противник, оцелелите около 40/50  четници, успяват да устоят и в продължение на няколко часа водят героична битка с неприятеля! Войводата Хаджи Димитър е ранен,  а не както пише Захари Стоянов убит! Както казва един очевидец- четник от Котел пред доктор Васил Берон "Хаджията го зле раниха". И тук, природата помага на смелите българи, в разгара на битката се разразява много силна лятна буря, която спира бойните действия. Кольо Мартинов, Велко Кръстев и още няколко четника изнасят Хаджията от бойното поле и се насочват към Същинска Средна гора. Движат се по тайни и преки пътеки през планината. Защото, някои от юнаците, както и самият Хаджи Димитър, който е бил участник в четата на Панайот Хитов, са предприемали такъв ход – ако се бият в Стара планина,  много бързо се оттеглят към Средна гора и обратно. Привечер са влизали в селата по пътя си, както са сторили това и в с. Турия и с. Енина. Преди да влязат в селото , Кольо Мартинов видял по случайност брат си Стоил, който бил зидар. Простил се с  него, като му разказал накратко, че четата е разбита… „В селото похлопали на вратата на местния свещеник поп Колю, който ги приютил и нахранил. Той чул единият да казва на ранения си другар “Хаджи,  потърпи малко!“, а другите да го наричат „Войводо“! След това намерил човек от с. Аджар, който да ги съпроводи до вр. Кадрафил. Навсякъде четниците срещали подкрепа от местните хора с храна, мляко и билки“, продължава разказа си, базиран на сведенията и фактите, които е намерил в стари вестници и книжки отпреди 100 и повече години Георги Радулов.

  Хаджията издъхнал на 5.08.1868 г.  и бил погребан на вр. Кадарфил над днешното село Свежен… За това разказали двамата неизвестни участници в спасяването му от боя на Бузлуджа герои от Котел и Пловдив пред д-р Васил Беронот Котел и пред кмета на с. Аджар – чорбаджи Вълко . Велко Кръстев бил убит в с. Рахманлий, днешното с. Розовец след като за него се грижила известно време дъщерята на местния бей, която се влюбила в него… Но  роднините й разбрали, че тя му носела храна и убили и двамата по заповед на разгневения й баща. Тялото й било захвърлено в едно дере, а четникът останал на мястото, където бил разстрелян. Местните хора измолили да го погребат по християнски и днес до селото има местност, наричана „Велко мизар“, което значи „велков гроб“. Всички тези факти доказват, че не сме народ от предатели, а че сме достойни за героите си, убеден е Георги Радулов.

  А Кольо Мартинов се спасява и отново се връща във Влашко. Той разказва на Христо Ботев и на другите революционни дейци за края на Хаджи Димитър. "Подвигът на сливенския воевода и на Караджата е увековечен от гениалния ни поет благодарение на споделените преживявания на казанлъшкия поборник. Остава да живее във Влашко до смъртта си, но не създава семейство.", завърши разказа си моят събеседник.