Във високотехнологичното ни време машините полагат извънмерен труд, а изкуственият интелект решава главоблъсканици. Има обаче привидно прости занимания, които изискват наличието на душа – единствено човешко притежание. Да създадеш предмет с ръцете си, да разкриеш себе си с думи, да сътвориш мелодия и с гласа си да я пуснеш да лети поражда памет, идентичност, приемственост. Затова и приносителите на нетленни ценности през поколенията биват възпоменавани с високопарни, на пръв поглед, думи.

“Живи човешки съкровища” e национална представителна листа на хора, създаващи нематериално културно наследство. През настоящата година да се нарекат с това звание заслужиха плетачи на рибарски мрежи, винопроизводители, изпълнители на калоферски алтън гайди, дванайсет представители на родове от с. Липница, които съхраняват обичая “даване на оброци”, танцьори и певци.

Сред пазителите на българските традиции се нареди и единственият останал майстор мутафчия по нашите земи – Христо Маринов.

Вече 40 години той превръща грубата козина в усукана нишка и с нея тъче пътеки, дисаги, чулове, чували за зърно. Навремето “откраднал” занаята от майстор, който правел своите изделия на чаршията в габровския етнографски музей на открито “Етъра”.

“Хора, които отдавна не съм виждал, ми се обаждат, поздравяват ме – не крие радостта си той. – И вече ме наричат “съкровище”, а не по име. Особено е, но е хубаво. Това е едно признание, защото успях да задържа занаята и повече хора да го видят във времето.”

Мутафчийството се е смятало за мъжки занаят, защото бил трудоемък и минавал през множество етапи.

“От грубо настригания материал до готовия предмет са операции – ум да ти зайде – разказва майсторът. – Защото има подбиране на цвят, разчепкване по цветове, биене с въжета, свиване в къделя, предене на чекрък, намотаване на кълбета, сноване, правене на нищелка, правене на целия стан за всеки плат. Операциите са може би колкото годините, които съм в занаята. През Възраждането и по-късно – до 50-те-60-те г. на миналия век са работили по трима-четирима майстори в работилница. Работата е била много усилена и мутафчиите не са почивали – даже има един виц, че ако през седмицата умре мутафчията, го заравят в козината, другите продължават и чакат съботата, за да го изпратят.”

Занаятът бил пренесен у нас от Персия в началото на 18-и век и до Освобождението се разпространил във всички по-големи селища. В Панагюрище той бил най-добре развит – там процъфтявали 200 мутафчийници с хиляда майстори, калфи и чираци.

“В книгите се казва, че Кримската война слага началото на края на този занаят – казва още майсторът. – Тогава са се изработвали чували за войската и в тях барутът се е съхранявал – козината има качеството трудно да се овлажнява, затова той е оставал сух. Мутафчийството се е използвало много в търговската дейност.”

Днес мутафчиите тъкат пътеки и козиняви торби, намятащи се през рамо. Технологията не се е променила, затова и в работилницата си на Етърската чаршия Христо Маринов си служи със 120 годишен вертикален стан и инструменти, някои от които още от Възраждането. Сътворенето изпод ръцете му краси домове не само в родината, но и в Европа, Япония, Австралия.

Майсторът казва, че душата му се отваря, щом човекът срещу него знае какво иска. Понякога се случват и куриози.

“Някакъв човек тръгнал на екскурзия до Шипка и накарал групата да дойде на “Етъра”, за да си купи дисаги – спомня си Христо Маринов. – Имах у дома едни оригинални от старо време и се принудих да му ги дам. Питам го за какво са му, а той ми отговаря: “Комшията си закачил такива дисаги над вратата и спечелил от тотото. И съм решил и аз да си сложа.”

Майсторът, който всеки ден е пред очите на хората, в момента е изложил сътвореното чрез труд и талант в Регионалния етнографски музей “Етъра”. “Почти като на театър”, казва той, докато покорява и тази “сцена”. Както го прави от години като актьор на “Мим театър” – Габрово.

Съставил: Диана Цанкова (по репортаж на Велина Махлебашиева, кор. на БНР в Габрово)

Снимки: Facebook/ Община ГАБРОВО