„40 години от живота си посветих на Радиото. Когато влизах в БНР, спирах на входа и се обръщах, за да видя дали хората на улицата забелязват в каква институция влизам“ – думи, които Лидия Михова – любим радиоглас на поколения българи, произнася със сълзи на очи. Те са знак за благодарност към всички, от които попива занаята – говорител в Българското национално радио. Затова и пожеланията ѝ по случай 87-та годишнина от създаването на най-старата електронна медия у нас са емоционални и искрени и най-вече към аудиторията на БНР:

„Честит ни празник, защото ние сме свързани помежду си и едни без други не можем. Желая здраве и безброй добрини в живота. Бъдете критични, но не пропускайте и да похвалите работата на журналистите в Националното радио. Сякаш свикнахме да си казваме много повече от кривиците, отколкото да благодарим за доброто чувство, с което оставаме след като чуем нещо ново и интересно.“

Именно с благодарност, а и известно страхопочитание, Лидия прекрачва прага на Старата къща като служител – за първи път през 1974 година.

„Издържах конкурс за говорители и, когато бях приета, ми предложиха да работя в редакция „Предавания за българите в чужбина“ (по това време част от програма „Христо Ботев“, а по-късно редакция в чуждоезиковата програма „Радио България“  – бел. ред.). В началото все още нямах възможност да опитам от сладостта да бъда и журналист, а само говорител, но беше прекрасно, че имахме обратна връзка с наши слушатели, които постоянно ни пишеха“ – разказва Лидия за няколкомесечния период, в началото на своята радиокариера.

Длъжността „говорител“ съществува до 1992 година, когато е премахната след промяна в програмната схема на БНР. Събеседничката ни признава, че е била сред късметлиите, тъй като през целия ѝ професионален път, не ѝ се налага да съобщи нито една тревожна или извънредна новина.

„Спомням си обаче, че бях дежурна в програма „Христо Ботев“, когато дойде съобщението за свалянето на Тодор Живков. Видях как колегите потрепериха – разказва Михова. – Не знаеха как се съобщава подобно нещо, което дойде като гръм. Не е лесно да се паднеш на дежурство и да изчетеш подобна преобръщаща живота вест.“

Нито миг от 40-годишната ѝ кариера като говорител и журналист, Лидия не счита за загубен.

„Смята се, че ако един млад човек не мине през няколко професии и не добие опит от повече места, все едно си е пропилял възможностите. Така са устроени младите днес, че може би трудно ще разберат това, което аз направих – убедена е Михова и настоява, че думите ѝ към тях, не бива да звучат като съвет: ако усетят, че душата и сърцето им ги „тегли“ към дадено поприще, нека го последват, без да съжаляват.“

Журналистиката се превръща в призвание и за нейния син Димитър Ганев, който е гост в домовете ни от ефира на регионалната станция на БНР – Радио София. Някои от най-важните уроци за това как да превърне микрофона в свой „приятел“, той научава именно от майка си.

„Говорили сме за много неща – разказва Лидия Михова. – Обясних му за гласа, който трябва да „прескочи рампата“ – израз, който използват актьорите – да прескочиш края на сцената, за да стигнеш до зрителя. Актьорите разполагат с удобството на визията и играта си, а водещият на радиопредаване е ощетен в това и трябва да го компенсира. Научи много и за правоговора, но най-вече за търпението – качеството, което трябва да притежава всеки, който желае да се посвети на кариера в радио.

След пенсионирането си, Лидия успява да сбъдне детската си мечта – да бъде актриса. Макар и не на сцената, а в дублажа на стотици документални, игрални, детски филми и поредици. Зрителите у нас безпогрешно разпознават гласа ѝ и по време на Новогодишния концерт на Виенската филхармония, излъчван по Българската национална телевизия. Дублажът на това музикално събитие е специален момент за нея.

„За мен Новата година настъпва в 12,15 ч. на обяд на 1 януари“ – посочва актрисата и неусетно засяга темата за най-новото и интригуващо приключение, в което с удоволствие участва – аудиокнигите.

„В тях важно е прочитането, но там има и пряка реч – диалози, в които човек може да прояви и своята артистичност. Не искам това да бъде „лебедовата ми песен“ в професията, но засега успя да запълни всичко, за което съм мечтала в живота си.“

Снимки: архив, личен архив, БНР-Ани Петрова