Кирил Щрапулин дълги години украсява главите на пернишки кукери с причудливите си маски

Да изгоним злото и злите сили по Сурва! – е мотото на най-големия у нас, а и на Балканите, фестивал на маскарадните игри. Традиционно фестивалът в Перник събира хиляди участници, представители на всички етнографски райони в България, както и гости от Европа, Азия и Африка.

За трета поредна година атрактивният форум беше отменен броени дни преди обявената дата – 13 януари, заради разпространението на Covid-пандемията.

Традицията, обаче няма как да бъде прекъсната. В пернишките села и тази година маскарадни групи ще играят в нощта на 13 срещу 14 януари и през деня на Сурва – обичаят е включен в Представителния списък на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство на човечеството.

Най-характерни са маските, направени от животинска кожа, препарирани диви животни, пера, дърво и текстил. Смята се, че колкото по-голяма и страшна е маската, толкова тя ще може да прогони злите духове надалеч от хората. Затова кукерските шествия по нашите земи са многолюдни и шумни, за да се прокуди по-бързо зимата и да дойде пролетта.

В Западна България наричат играещите с маски в началото на годината „сурвакари“, другаде – „кукери“.

Традицията съществува в много краища на страната ни – съхраняват я всички ентусиазирани млади хора от многобройните самодейни трупи.

Те с години грижливо поддържат своите скъпоценни кукерски маски, които носят много радост в маскарадните дни.

Кой обаче създава страховитите им образи?

За да си отговорим на този въпрос ви срещаме с Кирил Щрапулин от пернишкото село Друган. Над 30 години той събира природни материали и е направил десетки неповторими маски.

По професия е заварчик, но маските създава в свободното си време. За тях събира дънери от червена върба край селото.

Казва, че това дърво не става за огрев, но пък има причудливи форми. Към него добавя характерните за кукера елементи.

Всички в района познават Кирил Щрапулин, защото не минава събор или празник, без да направи изложба с кукерски маски.

Освен любопитство, среща и малко завист в очите на хората – това понякога го натъжава. Иначе, най-много иска да има млади хора, на които да предава занаята си:

Кирил Щрапулин

Кирил Щрапулин пред Радио България

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Самичък съм на село, на съборите участвам всяка година, преди правех изложби – маски, дърворезба, пластика, но няма кой да ми помага в ателието и да се учи. Това ми е хоби от младини. Тези маски не ги правя, за да се препитавам от това и да печеля, аз работех, имах стабилни доходи, но човек трябва да има и нещо, с което да се занимава, без му носи печалба. Но в занаята не съм крил нищо. Дори последно участвах на кукерско събиране в София, обясних на много хора кое как е направено. Но човек трябва и сам да се сеща как да си направи маската, не всичко се учи. Колкото повече хора сами си правят маските, толкова по-интересно и разнообразно става кукерското шествие. Обаче няма дете, което да е дошло и да се е поинтересувало. Това е проблем, младите хора нямат желание и време да правят такива неща. Цялото им внимание е в телефоните и удобството, което им създават.“

Благодарение на кукерските маски майсторът от с. Друган е обиколил цяла Европа, канен е навсякъде, където има маскаради и карнавали.

Казва, че и там е получил много аплодисменти и възхищение за начина, по който представя фолклорната ни традиция.

Наскоро дори го потърсили от посолството на Украйна в София, за да му поръчат маски специално за тяхната българска експозиция.

Търсят го и от различни кукерски групи, които искат да имат от неговите произведения.

Майсторът казва, че преди десетилетия в селото е било едновременно весело и интересно, защото семействата имали много деца и те са се учили едно от друго на разни умения.

Сега в Друган има само 2-3 деца, а много от семействата са заминали в чужбина.

„Така са и другите занаяти, обречени са на изчезване. Вече ги няма в село шивачите, бръснарите, плетачките. Сега и да искаш, няма на кой да покажеш, самите хора изчезнаха. В нашето село поне има неща, които успяваме да съхраним, макар и бавно, без пари. Имаме черква в селото, а имаме и художничка, която рисува икони, а аз пък правя рамките за тях от дърво. Тук са останали, макар и малко, добри хора и правят по нещо за черквата. Но всичко е по преценка на самия човек, не можеш да го накараш насила, за да направи нещо, той трябва сам да поиска.“

Снимки: Гергана Манчева, БГНЕС, zapernik.com, studiopernik.com