Границите – на територии и самоочертаните в съзнанието ни и предизвикателството да преминем отвъд забраните, страха и предразсъдъците. Понякога с цената на собствения ни живот, но винаги с копнежа да познаем свободата.

Един български роман вълнува читателската общност в Шотландия – заради “Брекзит” и опасността от ново разделение, историите от границата на Капка Касабова звучат като предупреждение в един свят, издигащ все повече огради и стени. Ако някога е написана книга за нашето време, това е “Граница”, която влиза надълбоко в историята за това как границите върху картата се затягат още веднъж след отварянето им в края на Студената война, е аргументацията на наградите Saltire да обявят романа за книга на годината.

Преди няколко години писателката предприема пътешествие по границите между България, Гърция и Турция, за да се вслуша в нечутите досега истории на хората по тези места. И докато броди из обширните райони на Южните Родопи и Странджа, осъзнава как разказите от двете страни на разделителната бразда в еднаквостта си се събират в едно-единно ехо. В думите на хората се преплитат спомени отпреди век насам – Балканските войни и Първата световна, преселенията, включително на турците с отнети имена, Студената война. Но и един все още потулен въпрос – за убийствата на границата на стотици бегълци от тоталитарния режим.

Открих не само че хората на границата все още живеят с тези спомени, но и че сякаш самата природа– този пущинак, тези прекрасни диви места, също е просмукана с травматичните събития за анонимно закопаните момчета и момичета от целия социалистически лагер, които са се опитвали да минат и са били застреляни на място – казва Капка Касабова. Това все още са неразказани истории, а те са ключови, ако искаме да разберем миналото и нашето време, защото в разказите отпреди 30 г. има много отговори, включително за сегашния толкова труден исторически момент.

Границата винаги е мека за едни и смъртоносна за други, убедена е писателката, давайки за пример бежанците, за които разделителната бразда в момента е трудно преодолима или непреодолима. Те обаче се опитват да минат през същите пътеки, които други хора преди тях са пробвали да преодолеят в обратната посока, и това е един от парадоксите на това място, допълва тя.

Новите огради, включително между Гърция и Турция, са всъщност призрачни повторения на старите. Новите огради, които струват толкова пари на държавата и съсипват безценните гори, изразяват страх от другия. А страхът, от своя страна, е израз на невежество, на непознаване на чуждия човек. В този смисъл те са по-скоро символични и могат да ни служат като огледало, в което да погледнем себе си и вътрешните си мотиви да искаме все повече и нови огради. Но нека да си спомним предишните огради и колко страшно и несправедливо беше да се живее с такава граница. Затова ми се струва, че има много ирония в тези нови ограничения.

Една обща история, разказана на три езика от различните страни на границата, обединена от травмата. И за да не се повтаря, е важно хората да разговарят – за миналото, настоящето и бъдещето.

Най-лошото, което можем да си направим като общество, е да премълчаваме, да не даваме глас на човешките истории, които всъщност правят голямата история, смята Капка Касабова. В това премълчаване на важните истории, според мен, има нещо като второ убийство, като второ похищение. А когато нещата не се разказват, те се повтарят. Затова аз толкова вярвам в разказването– не само на един глас, а многогласно, във вслушването в историите на другите – тези, които са като нас, но и тези, които не са като нас, например бежанците, от които толкова ни е страх. Много е важно да чуваме, да се вслушаме, да разберем, да проумеем, иначе сме осъдени да вървим назад.

А единственият начин е като преодолеем границите в собственото си съзнание – на страха, предубеждението, невежеството спрямо другия. Още повече, че хората навсякъде са еднакви и преживяват едни и същи неща, независимо от повърхностните разлики, които ги разделят. Но рано или късно всяка ограда пада и това ми дава надежда, заключава писателката.