До скоро смятаната утопична идея на трикратния български премиер Бойко Борисов за превръщането на страната във важен европейски център за търговия с газ получи умерена подкрепа на най-големия доставчик на газ в Европа – руския държавен консорциум "Газпром". Българският министър на енергетиката Теменужка Петкова и шефът на "Газпром" Алексей Милер подписаха през миналия уикенд в СанктПетербург пътна карта за изграждането и разширяването на българската газопреносна система. За изграждането на българския газов хъб, който отдавна си има даже и име – „Балкан”, официалните съобщения за срещата не казват и дума. Експертите обаче смятат, че тази пътна карта е стъпка по посока на реалното осъществяване на газоразпределителния център на българския бряг на Черно море. От него управляващите възнамеряват да продават газ на страните от Централна и Източна Европа и да печелят пари от това, както и от таксите за транзит.

Дотук всичко изглежда добре на хартия. Проблемите и въпросителните се появяват, когато се замислим откъде може да дойде този природен газ, който България иска да продава. Тя не е някоя арабска страна с богати залежи на газ, нито Русия, която снабдява цяла Европа. Собствен газ на България природата не е дала, като изключим едно-две находища с пренебрежимо малък капацитет. Вярно е, че в момента усилено се търси нефт и газ в Черно море в икономическата зона на България, но тези сондажи ще продължат още доста време, а и какво ще или не ще намерят не се знае. При всяко положение в близките 10 години България няма да може да разчита на собствени газови и петролни ресурси.

Неосъщественият проект за газопровода „Южен поток”, който трябваше да мине през България и да достигне Централна Европа, даваше някакви шансове на българската идея за газоразпределителен център, тъй като капацитетът му щеше да бъде 60 млрд. куб. метра газ годишно и част от това количество можеше да бъде изкупена от български фирми с цел реекспорт. Всъщност дори това нямаше как да стане, ако "Газпром" откажеше да спазва правилата на Евросъюза и да позволи и на други доставчици на газ да ползват неговите тръби. Така или иначе, газ в България щеше да има и за самата страна, и за износ. Вместо това Русия пренасочи вниманието си към Турция и подписа договор за строителството на "Турски поток" с мощност малко на 15 млрд. куб. м газ. След първоначалното разочарование, управляващите в България откриха в този газопровод нов шанс да реализират своите идеи за търговия с газ. Неслучайно министър Теменужка Петкова е говорила с Алексей Милер за доставки на точно такива количества газ в България, каквито ще могат да минават по втора тръба на "Турски поток" или по някакво негово разклонение в посока България. Но това е толкова много газ, че преносната система на България не е в състояние в сегашния си вид да поеме такива количества. И точно тук идват преговорите с "Газпром" за изграждането и разширяването на националната газопреносна мрежа. А това вече прави доста по-реален проекта за хъб „Балкан”. Още повече, че в момента София полага огромни усилия за изграждането на газовите връзки на страната със съседните държави – Турция, Гърция, Румъния и Сърбия. Защото точно през тях ще минават количествата газ, продавани от „Балкан”.

Европейската комисия даде уверения, че одобрява българската идея за газов хъб, обеща дори и финансиране. Германия онзи ден даде също зелена светлина, но така или иначе реализацията на идеята ще отнеме доста време – поне 5-6 години, смятат експертите. И това при положение, че обстановката на Балканите остане стабилна и че няма ново обтягане на връзките с Русия или пък с Турция. А да не забравяме също така проблема за диверсификацията на доставките. Евентуално пускане на черноморския газов хъб и зареждането му с руски газ, само още повече ще засили влиянието на Русия и то не само в България, а и във всички други европейски страни, които решат да ползват услугите на българския разпределителен център. И тук вече става дума за геополитика, при която икономическата логика невинаги побеждава политическите сметки и съображения.