Човешките ръце имат силата да съживяват – стига да докосват с любов и да се водят от фантазията. И тогава се раждат неподозирани неща, които въодушевяват с красотата си. А щом съзираме Божията искра в творенията, си е струвало... усилията и жертвите.

„Имало едно време едно парче дърво. То не било някакво специално дърво, а обикновена голяма цепеница, каквито през зимата слагат в печките и камините, за да затоплят стаите...” Така започва приказката за Пинокио, сякаш да ни каже, че и най-невзрачният материал може да се превърне в нещо прекрасно. Стига като татко Джепето някой да му вдъхне живот.

Колко ли пъти дърворезбарят Влад Владов е вдъхвал с майсторството си живот на парче дърво, захвърлено в гората, нейде край пътя или пък в запустял двор? През своите 79 години той е видял от ръцете му да отлита жар птица, на изпълнения му с възхита поглед да се усмихва чудно българско момиче и някак си да усети благослов от домакиня, успяла да приготви вълшебно ястие със заредена с топлота дървена лъжица. Но нали така се случва винаги, когато разгадаеш какво Създателят е вложил в душата ти и с признание му се отдадеш.

Нищо обаче не предвещавало, че някой ден ръцете му ще рисуват картини от дърво. С изключение на самолетите, които дялкал в детството си. Може би заради тях момчето, родено в ловешкото село Бели Осъм, отишло във военното училище в Долна Митрополия да се учи за авиоинженер. И след като изкарал разпределението си в Добрич, младият специалист намерил истинското си място в Крумово, където останал до последния си работен ден. Вертолетният полк му давал сигурността да осигурява семейството си, ала най-вълнуващият миг настъпвал с вечерта, когато слизал в пловдивското си мазе, превърнато в ателие, за да спре времето.

Непосредствено след като започнах работа, разбрах, че ми се отдава дърворезбата – спомня си първите стъпки в изкуството Влад Владов. – В Добрич се занимавах по малко, но когато дойдох в Пловдив, започнах много повече да работя с дървото. Всички мои неща са плод на любопитството ми – където каквото съм виждал, което може да бъде изработено от дърво, съм го вземал. Използвал съм и снимки, преувеличавал съм ги, за да мога да изработя картините. Работата с дървото ме научи на много неща, но най-важното като че ли е спокойствието. Когато слизах в мазето, не усещах как минава времето и често жена ми е идвала да ме вика за вечеря. Въобще дървото ме залисваше много.

А можеше ли и да говори? И кой пръв виждаше образите – човешкото въображение или късчето дърво?

Аз първо се спирам на картината, която ще направя, и тогава подбирам дървото, за да я изработя – казва майсторът дърворезбар. – Обикновено ми отнема между два и три месеца, а за по-малките неща – около 20 дни. Но повечето работи са трудоемки. Липата е най-подходяща за дърворезба – лека е, хубаво се работи с нея, лесно се зачиства и се матира добре. По едно време живях за малко в Карлово, в горското стопанство имаше съборени липи. Оттам си ги набавих и запазих за по-дълго време.

Днес мазето на майстора е запълнено със зимнина, но някъде там в ъгъла, в очакване, все още стоят инструментите, с които е издялал не една творба. Влад Владов признава, че възможностите му са вече малки. Затова пък изпита нова радост – за първи път видя в чуждите очи възхита към своите дърворезби. Макар години наред скромно и тихо да се е трудил над своите вълшебни образи – животни, птици, момичета и какво ли още не, едва наскоро той показа работите си. На изложбата в пловдивската галерия „Алеко” се събраха много почитатели, които го отрупаха с букети и добри думи, а приятелите му го насърчиха с пожеланието „Твори в същия дух!” И кой знае, нали любовта вдъхва сили и сторва чудеса!

Снимки: личен архив