Оцеляването на милиони хора по света, живеещи в условията на войни, глад, болести и безмерно отчаяние, ежедневно е поставено на карта. Нерядко подхождаме към емигрантите от такива страни по-скоро враждебно, отколкото с разбиране. Онова, което са преживели те, докато стигнат до България, е възможно да е същински кошмар с неподозирани от нас размери. Животът на Дина Джевали, принудена да напусне Сирия, три години след началото на войната там, е поредно доказателство за тези думи:

"По време на война ти виждаш и преживяваш много лоши неща. Когато казвам лоши обаче, не съм сигурна, че хората разбират какво точно имам предвид. Има ужасни неща тук и навсякъде, но нивата на "ужасност" там са съвсем други – категорична е Дина – Спомням си нещо, което оказа огромно влияние върху мен, свързано с най-добрия ми приятел – Низар. Той трябваше да влезе в армията, която е задължителна в Сирия. Помня, че една нощ преди да отиде, той ми се обади и ме помоли да обещая, че ще се грижа за себе си. Аз му обещах, но след няколко месеца разбрах, че той е починал. Родителите му искаха да организират погребение, но той беше открит в район, от който отказваха да предадат тялото. Накрая родителите все пак направиха помен, нищо че тялото му го нямаше. Няколко дни след това те разбраха, че тялото му е в болницата и майка му отиде да го разпознае. Тя обаче не успя, тъй като на мястото, където е намерен, е било твърде горещо и от тялото не беше останало много. Успява да го разпознае леля ми, организираха второ погребение… Но защо ви разказвам тази история? Аз виждам, че в България, а и навсякъде, хората се чувстват зле, когато някой си отиде. Това е нормално. Но искам да кажа, че смъртта не е една и съща за всички. Смърт като тази на Низар, в която няма части от тялото му, а майка му не може да го разпознае, е по-ужасна от това някой да си отиде на легло, заобиколен от семейството си."

Докато е в Сирия, Дина работи в телекомуникационна компания, базирана в Дамаск. Семейството ѝ било в друг град, на около 70 километра от столицата. Младата жена живеела сама в район на границата между управляваните от правителството и от бунтовниците територии от града.

"Една сутрин се събудих с лошо предчувствие, което ме накара да си остана у дома. Малко след това започна да вали дъжд от бомби. Имах чувството, че продължи часове, в които нямах нито ток, нито вода. Едва по-късно разбрах, че е имало атака с бомби-химикалки от страна на управлявания от правителството район, към този на бунтовниците. Вследствие на нея е имало много жертви, които е трябвало да бъдат отмъстени" – спомня си събеседничката ни друга история от ежедневието си в Сирия.

В подобни моменти, човек се чувства напълно беззащитен и в пълна безизходица. Може единствено да сложи ръце на главата си и да седне на пода да чака това да отмине – отбелязва Дина и допълва:

"Затова, когато пристигнах в България, за мен вече нищо не е трудно и не може да ме спре. Аз видях и изживях време, в което наистина нямаш възможност за каквото и да е. Тук не е така, но просто хората лесно забравят това."

Дина идва в България в края на 2013 година, но доскоро не споделяла с никого за преживяното в родината ѝ, раздирана от война. Посещава терапевт, който да ѝ помогне да преодолее стреса и да започне живота си отново. След няколко инвитро процедури успява да стане майка и не скрива, че синът ѝ Хари е най-големият подарък, за който е мечтала:

"Трябва да призная, че аз днес не съм част нито от сирийската, нито от ливанската общност в България. Това е моят начин наистина да бъда част от българската среда, защото ако остана в сирийската, ще ми бъде много трудно. Затова и деактивирах своя фейсбук профил, тъй като реших, че няма как да градя живота си в България и да гледам приятелите си, които останаха в Сирия. Просто чувствах, че не мога да отдам 100% от себе си на живота, който имам тук. Не беше лесно, може би не беше правилно, но толкова можах. Когато аз излязох от Сирия повече не се върнах, за разлика от моите родители, които пътуват всяко лято. Моето семейство е тук, приятели в Сирия не мога да кажа, че все още имам. Моят живот е тук, в България и не гледам назад" – казва уверено сирийката, избрала България за мястото, в което да реализира мечтите си.