В края на миналата седмица в Рига беше направена важна крачка към задълбочаване и разширяване на сътрудничество в Централна и Източна Европа в областта на газовите доставки. Външните министри на България, Словакия, Унгария и Румъния подписаха политически меморандум с намерение за свързване на газопреносните системи на тези държави. Проектът, наречен Eastring, ще се захранва с газ от Азербайджан, Туркменистан, Ирак, Кипър и Русия, а ще позволява също реверсивни доставки от западноевропейски газови пунктове. Това по същество е крачка към реализацията на т.нар. Вертикален газов коридор, който е особено скъп на България след провала на трансевропейския газопровод „Южен поток“, който трябваше през България да снабдява с руски газ Централна и Западна Европа. Дори след заменянето му от Москва с новия проект за „Турски поток“, София продължи да крои планове да заеме по-важно геостратегическо място на газовата карта на континента и не престана да лансира идеи в това отношение, повечето от които Брюксел възприе като несериозни. Идеята за свързването на газопроводите на България с газопреносните системи на съседните и централноевропейските страни чрез вертикалния газов коридор обаче беше радушно посрещната от Еврокомисията, която даде дори да се разбере, че може и да финансира подобен род проекти. Именно в този контекст на необходимост от интеграция, а следователно и по-голяма независимост единствено от руските доставки на газ, би трябвало да се разглежда и току що подписания меморандум.

Първата крачка, поне на политическо равнище, вече е направена, от тук нататък ще следват дълги икономически и технически проучвания и анализи, като първата задача в това отношение ще бъде да се реши кой от двата обсъждани варианта да бъде реализиран. Защото все още не е ясно дали въпросният Eastring ще обхване единствено Словакия, Унгария и Румъния или към него ще бъде включена и България. Но още на този етап трябва да се каже, че въпреки тази неяснота, София подписа този меморандум, защото знае, че разполага с доста силни козове.

И наистина, и трите газопровода, които преминават или ще прекосят Турция, пренасяйки руски и азербайджански газ, трябва да стъпят на европейска територия близо до границите с България. А през нейната територия преминава най-пряката връзка с Централна и Западна Европа, която трябваше да се използва при проваления газопровод „Набуко Запад“.  И Трансанадолският газопровод, и „Турски поток“, и Трансадриатическият ще стъпят в Европа на броени километри от България и продължаването им на Запад и на Север по посока на Централна и Западна Европа ще бъде не само логично, но и икономически изгодно и рентабилно. Тук може би трябва да се добавят и появилите се и засега непотвърдени слухове, че въпреки търканията между Москва и София по повод проваления „Южен поток“, вече се водят разговори за негов умален вариант, който да акостира на българския бряг на Черно море. Колкото и минималистичен в сравнение с първоначално предвидения капацитет от 63 млрд. куб. м газ годишно, новият проект далеч ще надхвърля скромните потребности от внос на около 3 млрд. куб. м на самата България и останалият обем очевидно ще бъде насочен към вътрешността на континента. Какво по-естествено и логично в този контекст от свързването на българските с румънските, унгарските и словашките газопреносни системи!? Още повече, че изграждането на двупосочните връзки на България с Гърция и с Румъния е вече в доста напреднала фаза.

Принципното политическо съгласие за създаването на своеобразен газов пръстен между четирите европейски страни има всички шансове да получи зелена улица и дори повече от вербална подкрепа от Брюксел. Защото инициативата е реалистична, взаимно изгодна и в пълен синхрон с политиката за енергийна диверсификация и независимост на Евросъюза.