През януари 2014-а малцина се сетиха, че са изминали десет години, откакто писателят-мъдрец Йордан Радичков приключи земната си мисия и душата му отлетя към рая, за който той приживе казваше, че „сигурно е скучно място”. Сега обаче мнозина се сетиха, че на 24 октомври, ако беше между нас, този поет в прозата щеше да стане на 85 години. Най-верните му читатели не вярват, че Радичков не е между живите и затова, може би по навик, с радост отбелязват утрото на появяването му на белия свят, а не залеза при сбогуването му с него. И не се съобразяват с правилото, че покойникът се поменува не на рождената си, а на сетната си дата.

Щастливи са онези поколения българи, които са дишали един въздух с него. Книгите му са преведени на най-невероятни езици и до днес летят над различни земи като „врабчови чети”. И този полет е безкраен – той тръгва от родната му Калиманица в Северозапада и каца в Париж,  поема обратно, през Прага, та чак до Сибир, през Пекин до Стокхолм, и отново отдъхва тук, по Софийското равно поле. Критиката и сега настойчиво се опитва да разгадае неговите притчи, мъчи се да открие кодовете на невъобразимото му въображение, говори за фантастно начало и магия, но Радичков е не само великолепен разказвач, но и чуден събеседник. В интервютата си е толкова магнетичен, че когато го четеш или слушаш, разбираш покоряващата сила на словото му.

„Откъде ни захлупи тази самотия?

Ами ние си я носим. Тя не ни е захлупила, тя не е паднала от небето. Ние си я носим в себе си и понякога сама набъбва вътре и така се разпространява.

Лек срещу самотията има ли или той е някъде между побратимите и посестримите, на които ние обърнахме гръб?

Лек за самотията има, разбира се. Човек не трябва да остава сам. Трябва да се обърне към себеподобните. Нали всички хора са братя помежду си?

Братя са пред Един. Братя са пред Светлината, но в борбата за насъщния българинът като че ли остана сам и дори не сам със себе си, защото, ако се беше вслушал в гласа на душата си, имаме какво да научим.

Лошо е, когато човек сам се бори за нещо, да ви кажа. Ако вие се борите да спечелите цяло едно теле, какво ще го направите? Ще го изядете ли цялото? Не можете, нали?”

Простотата на примерите на Радичков е нарочна – писателят иска да бъде разбран от повече свои сънародници,  думите му да докоснат повече незрящи за Светлината хора. Защото, според него, който не съзира силата на Природата, едва ли ще оцени нейното изкуство: „Изкуството – казва този велик българин – винаги е било спор и съревнование с природата. Защото природата провокира човешкото въображение. То не може да остане безучастно пред никоя природна картина, а винаги гледа да добави нещо от себе си. Да донасели и обогати божия мир.”

Без да изписва Него с Главна буква, на друго място писателят признава: „Аз лично предпочитам младите години, когато човек е още езичник. Гледам писателите как са работили на стари години... Пишат като едни добри християни, които знаят кое е праведно и кое е грешно, кое е вярно и кое е невярно, кое е правилно и кое е неправилно. Докато ранните години на човека са пълно варварство. Като грехопадение – нищо друго няма. Прошката е измислена от старците. По-късно, когато човек не може да греши, човекът иска прошка, иска милост.”

Радичков има един сборник с разкази „Пупаво време”. Метафората в заглавието авторът обяснява  така: „Пупаво е нещо недоразвито. Времето също може да пупавее, да не ражда никакви идеи и да си остане инфантилно…”

„Думите лекуват ли? Защото могат много лошо да направят…

Спомням си един стих на африкански поет: „с камъни и дървета те могат да ме убият, а с думи аз не мога дори да ги нараня“. Това ми правеше навремето много силно впечатление

С какво да помогнем на душата си? Какъв лек да намерим, за да престане толкова много да ни боли?

Първо трябва да знаем къде ни е болката, какво ни боли. Казвал съм и друг път, че ние сме народ, който е останал повече телесно, а по-малко духовно. И може би там се крие ключът на много истини за нашия живот.

Къде да открием Духа? Българския дух?

Духът на Йордан Радичков, най-приказния български писател, поел по пътя към Светлината, ще живее с нас, докато го помним.

Цитатите на Радичков са от книгата „Скитащи думи“, изд. „Аргус”, съдържаща интервюта и изказвания на писателя, излизали през годините в печатните медии. В материала са използвани части от интервю с Йордан Радичков, взето от Юлия Банкова.