Когато създал Земята и небето, Господ направил планините и моретата, растенията и животните, слънцето, луната и звездите. Едва след това решил да създаде човека. Така разказват народните притчи и легенди.

Според народните приказки, Господ решил да направи хората за един ден. По толкова време бил планирал и за всички останали дейности. Станал рано, изкопал достатъчно пръст, направил от нея кал и започнал да вае първите човеци. Първо направил ръцете, после краката, главата и т.н. Старателно сглобявал отделните части като гледал да не сложи нещо накриво, да не пропусне някоя подробност. Нареждал готовите хора на слънце, за да изсъхнат добре. Работил усилено, но дошло време за обяд и той решил да си отпочине. Седнал и докато хапвал, със задоволство оглеждал творенията си. Радвал се, че са същите като него – красиви, умни и разумни. Но изведнъж го споходила тревога – ако работи със същото темпо, до вечерта ще успее да направи много малка част от човеците, които му били необходими, за да ги пръсне по цялата Земя. Дошло му наум да вземе калъп и да прави хората по-набързо. Речено-сторено. Започнал да слага кал в калъпа и работата потръгнала. Слънцето вървяло към залез и Господ вече не обръщал внимание на недостатъците. Хората от калъпа излизали най-различни - кой с крив крак, кой с грозен нос. Имало инатливи и мърморковци, но творецът бързо-бързо ги изваждал на слънце. Ето защо и до днес някои хора са хубави и добри. А ония, направени с калъп, са по-обикновени, понякога с много недостатъци. Защо Господ не е оставил работата за другия ден, а направил всички хора наведнъж? Отговорът идва в края на притчата – дори и Господ не може да се отметне от казаното, да нареди нещо и после да не удържи на думата си.

Според друга приказка, в началото се появил „джидовина-човек” – т.е. голям човек. Исполините били много високи, можели с ръка да докоснат небето. Оказало се, че с този ръст „джидовина-човеците” трудно живеели на Земята, непрекъснато се спъвали и падали, а после едва успявали да станат. Господ решил да опита с нисички същества, които народът ни нарича „педя-човек”. Малките създания едва се виждали, често се губели из по-гъстите треви и били лесна плячка за горските животни. Чак накрая изпод ръцете на създателя излезли „средните хора” – нито много високи, нито много ниски. Все пак, тук-там на Земята останали „джидовини” и „педя-човеци”.

В нашия приказен фолклор има значителен дял весели и поучителни истории, в които главен герой е Педя-човек. Той е умен, хитър и помага на добрите хора. Появява се най-неочаквано и понеже е много малък, злосторниците често не го забелязват. Така Педя-човек подслушва плановете им и успява да попречи на пакостите, които са замислили. Макар да прилича на малко дете, Педя-човек има брада и мустаци, затова най-често е наричан Педя-човек Лакът-брада. Десетилетия наред кукла със същото име и с гласа на известна българска актриса разказваше кратки приказки, които Националната телевизия излъчваше в рубриката „Лека нощ, деца”. Поколения български деца са израсли с поучителните народни приказки, в които „малкото човече с шарено елече” понякога беше главен герой, понякога – просто разказвач.

Според народните вярвания, когато Господ иска да ни покаже, че трябва да се пазим от някого, той го белязва. Тези хора се наричат „белязани”, „бележени” или „забележени”. Веднага след като създал човека, Господ му показал всички представители на животинския и растителен свят. Обяснил му кои са добри и кои - не. Добрите му казал да вземе при себе си, а от лошите да се пази. Научил го още кое е добро, за да го следва и кое е лошо, та да не го прави. Като му казал всичко, което смятал, че ще му е необходимо в земния живот, изпратил го да си ходи. Тръгнал човекът по пътя, а първото животно, което се приближило към него, било кучето. Четириногият приятел го последвал и така станал най-добрият му другар. Вървели те и си говорели – човекът разказвал какво го научил Господ и какво му поръчал. Започнал да си задава въпроси и видял, че има още много да учи. Върнал се при своя творец и го попитал как да различава добрите хора от лошите. Засмял се всемогъщият старец и рекъл: „Иди си синко и запомни, че злото се крие в лошите хора. А тях лесно ще ги познаеш – на всекиго съм оставил някакъв белег.”

А за това, че хората са създадени по образ и подобие на Бога, въпреки различията между тях, свидетелства друга народна притча. Отишъл един беден човек на небето, да попита защо на тоя свят едни работят по цял ден и пак са бедни, а други – нищо не вършат и са потънали в богатство. Господ го приел в дома си и му казал да пренощува, а на сутринта хубаво да гледа какво се случва. Дошло утрото и Господ се превърнал в прост селянин, взел мотиката и отишъл да копае. Дошли орисниците и го попитали как да орисат децата, родени сутринта. „Както ме виждате” – рекъл той и децата били орисани да работят. На обед Господ облякъл граждански дрехи и започнал да шие, да кове и да дяла. А орисниците отново определили съдбата на новородените „както го виждат” – т.е. пак да се трудят, макар и като занаятчии. Вечерта, нагизден в нови дрехи Господ седнал пред богата трапеза. Така нарекъл да живеят и децата, появили се по същото време. „Видя ли – рекъл на своя гост – както аз не бях един и същ през цялото време, така и хората не могат да са еднакви. Иди си сега у дома и се моли да си здрав, децата ти също да са здрави, умни и хубави, пък друго не ти трябва.”