Има една българска поговорка “На добър син наследство не му трябва, на лош – съвсем”. Звучи като старозаветна мъдрост. И сигурно е така. От векове едно от най-важните неща в живота на българина са децата. Ако отгледаш разумни деца и оставиш достойни наследници си изпълнил една от най-големите житейски задачи. Така вярвали някога. Към това се стремим и днес – въпреки несравнимите условия, в които растат нашите млади съвременници. През следващите минути ще научите поговорки, притчи и приказни истории за отношенията между родители и деца. Ще ви разкажем как патриархалните българи възпитавали своите наследници.

“Лошо време се оправя, лош човек – никога” – гласи друга българска мъдрост. Ето защо възпитанието в патриархалната общност започвало от най-ранна възраст. Методите били съвсем обикновени, но изпитани – личен пример, строга йерархия и ежедневно обучение. “Желязото се кове дорде е горещо, детето се учи дорде е маненко.” С най-малките в семейството обикновено се занимавали жените. “Малко говори, а много слушай.” – към това правило трябвало да се придържат не само децата, но и техните майки. Познати са редица обичаи, свързани с т. нар. “говеене” – почтително мълчание, съпровождано с поклони и други знаци на дълбоко уважение. За младите булки, например, говеенето продължавало най-често до 40-ия ден след сватбата. За децата мълчанието пред по-възрастните е било важен белег за добро възпитание. Дори и след достигане на житейска зрялост, уважението към родителите и особено към бащата било неизменна част от неписания морален кодекс. Нарушаването на този закон се считало за изключително тежко престъпление. Една народна притча разказва за неблагодарен син, който тръгнал да води баща си на съд. Като се върнал, заварил дома си, превърнат в камък.

Трогателна и много поучителна е популярната приказка за сина, който тръгнал да продава баща си в робство. Беден бил, жена му го упреквала, че не може да осигури по-добър живот на семейството си. А и възрастният баща само пречел. Решил синът да продаде баща си и така да намери решение на проблемите си. Взел едно въже, вързал го за шията и го повел по дългия път. Времето било лошо, дрехите на възрастния човек били скъсани. А и въжето около врата му било много стегнато. Старецът се задушавал и започнал да се моли: “Сине, разхлаби малко примката и ми дай водица да пийна. Ще пия колкото мога повече, та да стана по-тежък. Така ще ме продадеш по-скъпо, парици повече ще вземеш, децата да си отгледаш.” Разбира се, историите за неблагодарните синове се разказвали с едничката мисъл да послужат за поука. А надеждата на всички била, че лошият пример ще остане само в приказните сюжети.

Както във всички патриархални общества, мъжът имал основна роля в общността. Той сядал на централното място на трапезата, той разпределял кой какво ще работи, разпореждал се с всички материални ценност. Една от основните му задачи била да остави свой достоен заместник. Оттук и значението на сина в семейството. Особено на първородния. Макар според обичая децата да се хранели на отделна маса или в най-отдалечения край на трапезата, първородният син имал място от дясната страна на баща си. На него се падало и най-голямото наследство, заедно с грижата за по-малките братя и сестри. Една от най-интересните народни приказки, която разказва за изключителна синовна преданост, е повлияна от старозаветните притчи. Ето какво разказва тя. Един баща имал седем деца – шест момчета и едно момиче. Като дошло време да си ходи от този свят, наредил имота му да се раздели между дъщерята и най-големия син. Златото – на момичето, а всичко останало – на първородния син. Минало малко време и синовете, лишени от наследство тръгнали да съдят брат си. Отишли при царя и му разказали болката си. Царят наредил да отворят гроба на бащата и да донесат дясната му ръка и тогава ще отсъди. Върнали се царските пратеници, но без да изпълнят заповедта. “Най-големият син не ни даде да се докоснем до гроба на баща му.” – казали те. Тогава царят отсъдил: “Той е истински син. На него да остане имотът.”