Атентатът в катедралния храм "Света Неделя" на 16 април 1925 година е най-гибелният терористичен акт в историята на България. По своята бруталност и преднамереност – на Велики четвъртък, няма аналог.
В Страстната седмица преди век в храма загиват 134 души, но в следващите дни броят им надхвърля 200, защото част от 500-те ранени също умират. Денят на атентата не е случаен и по още една причина, предварително на 14 април е убит народният представител ген. Константин Георгиев. Опелото на представителя на властта води в храма военния и политическия елит на страната. Очаквало се сред тях да бъде и Негово Величество цар Борис III. Но монархът закъснява, тъй като в същия ден е на погребенията на своите спътници, убити по време на неуспешния атентат срещу него, също на 14 април в прохода Арабаконак. Целта на атентаторите е била да ликвидират възможно най-голям брой влиятелни политически лица.
Какви са историческите предпоставки да се стигне до този кървав акт?
"Българската комунистическа партия много добре осъзнава, че в България няма условия за непосредствено революционно действие и се съпротивлява на натиска на Коминтерна да започне въоръжена борба – припомня историкът и преподавател в Софийския университет проф. Веселин Янчев. – В крайна сметка се вдига т.нар. Септемврийско въстание (1923 г.), което ясно показва, че към момента комунистическата партия не е в състояние да смени съществуващата власт. Няма нито човешкия, нито организационния, нито военния потенциал да го направи и е логично тя да потърси други пътища за по-нататъшно политическо развитие. Тук обаче се намесват Васил Коларов и Георги Димитров, които са водачи на въстанието и решават, че курсът на въоръжена борба и силово овладяване на властта чрез едно ново въстание, трябва да бъде продължен.
За да се случи това, имало два възможни пътя – създаване на нелегална военна организация и поддържане на някакво партизанско – разбойническо движение, което да дестабилизира властта. Именно в тази посока се насочват усилията на цялата партия и тя спира да бъде политическа сила, а се превръща в нелегална, подривна организация" – припомня историкът проф. Веселин Янчев.
След потушаването на Септемврийското въстание, избухнало през същия месец на 1923 г., комунистическата партия е забранена, а властта засилва натиска и репресиите срещу нейни членове. От своя страна те започват да планират удари срещу представители на властта или полицията. Първото място, в което се обсъжда, че може да бъде направен атентат е Юнион клуб, в който често се събират множество политици и военни. Идеята обаче пропада, тъй като служителят, който сътрудничи на военното крило на комунистическата партия е уволнен. Затова те се насочват към катедралата "Свети Крал", както тогава се наричал храмът "Св. Неделя". Там, с помощта на Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и Петър Задгорски, пъкленият им план е осъществен. На 16 април 1925 г. в 15,23 ч. атентаторите запалват фитила на бомбата и след експлозията над черквата се издига черен облак. Главният купол на храма рухва, а под него загиват множество невинни хора. Сред жертвите са 12 генерали, 15 полковници и още офицери, оцелели и сражавали се геройски за своята родина в 3 и 4 войни. Трагедията е огромна, настъпва хаос.
"Когато говорим за причините довели до този нечовешки акт на политическо насилие, не бива да губим връзката им с общия политически курс, по който се движи Българската комунистическа партия след 1923 г. и желанието им да се ускори пътя до ново въоръжено въстание. В историографията се виждат ясно опитите част от политическите дейци на партията да се дистанцират и да прехвърлят вината за атентата единствено на военната организация и конкретно върху Коста Янков като неин ръководител. Забравя се обаче, че той е член на Централния комитет на БКП и член на изпълнителното ѝ бюро."
Според проф. Янчев опитите легитимната държавна власт и органите на реда да бъдат смятани като отговорни за случилото се в катедралата, не са нещо ново:
"Тя е автоматично генерирана в хода на събитията, а дори и преди случилото се, с оправданието, че държавата упражнява терор, на който трябва да се отговори. Факт е обаче, че тази политика, водена от ръководството на комунистическата партия за вдигане на ново въоръжено въстание, не се приема еднозначно дори и в партийните среди, защото част от тях си дават сметка, че това ще е абсолютният край на партията. Освен това един такъв акт ще предизвика отвращението на обществото от комунистическите идеи, защото след атентата започва процес на масово напускане от партията и възмущение от този не просто нехристиянски, а нечовешки акт."
Макар от тази черна за България дата да измина един век, белите петна в историята за случилото се остават. Сред тях е и отговорът на въпроса, какви са били точните намерения на извършителите му:
"За съжаление обясненията, с които разполагаме са давани постфактум. Те са от онези дейци, останали живи и заинтересовани да останат невинни. Главните организатори загиват непосредствено след атентата и техните цели едва ли можем да научим. Освен това звучи напълно нелогично хора, които са военни и се занимават с политическа дейност, да си представят, че политическа власт може да бъде съборена с физическото унищожаване на настоящото политическо ръководство. Няма как това да се случи, защото една управляваща партия не се състои само от десетима министри. Идеята, че унищожавайки политическото ръководство ще се създаде паника, която ще се пренесе в цялата държава и тя ще бъде блокирана, според мен е повече от наивна" – убеден е историкът.
Снимки: БТА-архив, Исторически музей Самоков, Държавна агенция "Архиви", lostbulgaria.com, wikipedia.org
