Превод: Те знаеха, че ще умрат. Галиполи писмата им по пясъка разпръсна. Напразно пропилян живот – Галиполи, мечтите за свобода са само прах.
Така пее групата Сабатон в песента „Скалите на Галиполи”. По време на Първата световна война, след като действията на Западния фронт зациклят, съюзниците опитват десант на турския полуостров Галиполи. Те са отблъснати, но на 6 август опитват отново. Армията на Мустафа Кемал, който тогава още не носи прозвището Ататюрк, ги разбива на пух и прах. Идеята за десанта и прякото командване на британската флота, която го извършва, принадлежат на Първия лорд на Адмиралтейство, 40-годишният тогава Уинстън Чърчил. Напористият му характер, неистовото му желание за битка и победа, му изиграват много лоша шега. Всъщност – не на него, а на онези над 250 хиляди души, които загиват в галиполската операция.
Този път военното приключение на Уинстън Чърчил продължава шест месеца. Той се връща в Англия, назначен е за министър на военните доставки в кабинета на Лойд Джордж, а през 19-та година става и министър на войната. Въпреки напористия си, на моменти агресивен, характер, всъщност Чърчил съвсем разумно се готви за мир през следващите десетина години. Европейски мир, не мир изобщо. Защото на Изток, в Русия, избухва болшевишката революция, а комунистическата зараза е нещо, което умен човек като него не може да преглътне. „Болшевизмът трябва да бъде удушен още в люлката си” – казва Уинстън Чърчил, докато като министър активно участва в международната подкрепа на руската съпротива срещу Ленин. Това изобщо не е каприз или проява на войнолюбие, както дълго се опитваше да ни убеди комунистическата пропаганда. За Чърчил то е напълно обоснована от здравия разум политика. „Социалистите считат за порок печалбата, а аз – загубата”, казва той. И още – „болшевиките сами си създават трудности, които после преодоляват”. А само който не е живял в онази наистина мракобесническа система, може да твърди, че Чърчил греши в тази си нетърпимост.
Обвиненията срещу Чърчил за кръвожадност спрямо Русия и изобщо за някакви негови империалистически тежнения се вижда колко са безпочвени, като се вземе предвид например факта, че точно той като министър на колониите през 1921 година подготвя и подписва договора за независимост на Република Ирландия. Освен това, според мандата, който Великобритания има от Обществото на народите за управление на Палестина, участва в създаването на редица арабски държави и решаването на въпроса за бъдещата еврейска държава. Сега някои го обвиняват за тези действия, но тогава са го приветствали. Така или иначе, по онова време вече започва да става ясно, че бъдещето на Уинстън Чърчил в либералните среди е невъзможно. Макар през 22-ра, а после и през 23-та година той да се кандидатира пак от Либералната партия, губи изборите и временно остава извън Парламента. На следващите и по-следващите избори се кандидатира като независим и най-после през 25-та година е избран отново за депутат, като скоро се връща в редиците на консерваторите. „Всеки може да си смени политическата боя, но е нужна известна находчивост, за да успее да я смени втори път” – в неподражаем стил се самоиронизира Чърчил. Още преди смяната на боята обаче да бъде официално обявена, той е назначен за Канцлер на хазната и прави една от най-големите грешки в живота си, както сам признава по-късно.
Не, ако някой заради песента на Пинк Флойд дори за миг е допуснал скверната мисъл, че Чърчил посяга към хазната и си облизва пръстите, жестоко се лъже. Човек на честта като него не си и представя такова характерно за политическите кокошкари действие. Като канцлер на хазната той просто връща Великобритания към предвоенната политика на Златния стандарт, решение, постигнато след консултации с водещи световни икономисти, включително Джон Мейнард Кейнс, решение, което, въпреки първоначалната си широка подкрепа, бързо води до финансова катастрофа, загуба на работни места и ескалация на социалното напрежение. Кризата е донякъде овладяна, но консерваторите не успяват да спечелят изборите през 29-та и Чърчил влиза в своите „години в пустошта”, както ги нарича. За цяло десетилетие, чак до август 39-та, той, макар да е в политиката като депутат, не заема никакви постове в изпълнителната власт и се събира с лоши другари от бизнеса и светските кръгове. Във времената на пустошта пише някои от най-известните си книги и участва в публични кампании по различни важни въпроси, някои от които успешни, други – съвсем не толкова. Например той се обявява и с цялата си енергия се бори против движението на Махатма Ганди за независимост на Индия.
Чърчил и без това смята Индия само за географско понятие. „Да бъдат наричани индийците народност е все едно да наречем Екватора нация” – казва политикът. Лидерите на партията Индийски национален конгрес той определя като „брамини, които дърдорят и прокарват принципите на западния либерализъм”. А самия Ганди пък изобщо не може да понася, пренебрежително го нарича „полугол факир” и казва, че заслужава да бъде изхвърлен с вързани ръце и крака през градските порти на Делхи, за да го стъпче огромен слон. Нещо повече, Чърчил стига до крайност, дори до цинизъм в личното си отношение към Ганди. През Втората световна война, докато индийците, като част от британската армия, воюват и загиват на различни фронтове, британският премиер е сигнализиран, че трябват помощи за Индия, където е настъпила хранителна криза, вследствие на японската окупация на Бирма. „Щом храната е толкова оскъдна, защо Ганди още не е умрял?” – пита Чърчил в обратната си телеграма.
Другият важен факт от международния живот през тридесетте години, към който той проявява изключителна нетърпимост, е германската политика да се заобикалят клаузите на Версайския договор. Ако се чудите как се прави това, веднага давам пример – на Германия е забранено да развива самолетна индустрия и военновъздушни сили, затова тя разработва и произвежда не самолети, а бойни ракети. Немските пилоти пък се обучават по договор от инструкторите на Сталин в уж омразния за Хитлер Съветски съюз.
По принцип се смята, че Чърчил има двусмислено отношение към диктаторските режими. Знае се например, че в по-ранни години той харесва Мусолини, а в по-късните изпитва възхищение към Сталин, дори май се намеква и за лека завист, че Сталин може да прави каквото си иска в своята сатрапия, докато Чърчил не е може да действа така в любимата си, но демократична Англия. Може и да има такова нещо. Едно обаче е напълно ясно – Чърчил от самото начало, по всякакъв начин и докрай, е бил против Хитлер и национал-социализмът, който вече марширува из Европа.
Неслучайно в една своя реч пред Камарата на общините още през 1937 година Чърчил заявява категорично – „няма да се преструвам, че ако трябваше да избирам между нацизма и комунизма, ще избера комунизма”. А още по-късно - „ако Хитлер нахлуе в ада, ще произнеса хвалебствие в чест на дявола”. Да не забравяме – това са времена, в които мнозина не виждат или не искат да видят опасностите от нацизма, а останалите по едно или друго съображение не се противопоставят на тропота на ботуши. Твърдо застава срещу тях само човекът, който после спечели войната и спаси Европа. Онзи човек, когото нацисткият министър на пропагандата Йозеф Гьобелс нарича „тлъст циник, приятел на евреите и параван на плутократите, натъпкан с милиони некадърник, политически и военен дилетант”. Онзи, който ни завеща – никога не се отказвайте! Помните ли гласа му?
Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:
Бачковската света обител посрещна деца от последните групи на детските градини в селата Белащица и Марково. Поводът за посещението бе Деня на християнското семейство и на православната християнска младеж, който се чества днес. Малчуганите бяха посрещнати в манастирската църква „Успение Богородично“ от отец Евтимий. Той се обърна към децата с „добре..
Изтъкнатият български режисьор Веселка Кунчева гостува в четвъртата среща от формата "Успешните" в Club Fargo. Автор е на редица спектакли, сред които "Нос" по Гогол, "Аз, Сизиф", "Последният човек" по Оруел, "Дама Пика". През 2014 г. Веселка Кунчева основава "Пъпетс Лаб" заедно със сценографа Мариета Голомехова, с която разработва..
Самостоятелна изложба „Мистични светове“ на художника Тодор Маринов представя галерия „Ромфея“. Експозицията включва емблематичните за известния живописец наивистични композиции, създадени специално за предстоящия коледен сезон, както и изящни снежни и топли пейзажи, с които е известен авторът. Картините пренасят зрителите в свят на..
Национално турне „Концерти с кауза“ 2024: Звезди на българската поп и рок музика излизат на сцената в Комплекс „С.И.Л.А.“ Името на концерта е избрано специално, тъй като подкрепя две каузи с изключителна важност за България. Първата е свързана с информационната кампания в подкрепа на хора с репродуктивни проблеми под надслов „Да сверим..
Интерактивна изложба „Книгата – от камъка до пиксела II“ представя Фондация ПРОЛИБРИС на три знакови места в Пловдив в рамките на три поредни дни. Пловдивчани имат възможността да се запознаят с интересни факти, свързани с развитието на изкуството на книгата през различните исторически периоди. Ще бъдат показани уникални модели, образци и..