Великите европейци - Имануел Кант /първа част/

Не, просто тази затрудняваща възприемането тромавост на стила личи дори в една от безспорно най-знаменитите фрази в човешката история изобщо, която принадлежи на Кант: „Две неща изпълват душата с винаги нови и нарастващи удивление и страхопочитание, колкото и често и продължително мисълта отново да е заета с тях: звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен.“ Това е толкова красиво и толкова умно, че цитирането му е истинско клише. Но пък нали клишетата, особено в епохата на постмодернизма, са за това - да се използват по нов начин и да се пълнят с нови внушения.

Биографията на Имануел Кант не блести с интересни събития и житейски обрати, тя е равна, еднообразна, дори сива. Но, първо, сам Кант не намира живота си скучен, а явно вижда в него интересни неща, които никой друг не вижда. В пространството той почти не се мести, обратно на повечето други гении, Кант никога не пътува из Европа или където и да било. Най-далечното място, до което изобщо стига извън родния Кьонигсберг, са три имения на 10 - 15 км. където работи като домашен учител. 

Във времето пък Кант доживява 80 години и отдава това дълголетие именно на спокойния си и премерен живот. Втората причина на Кант да не му е скучно, е в главата му. Той иска животът му да е подреден, за да не се отклонява от главната цел - мислене и писане. Имануел Кант, лидерът на немското Просвещение и немската класическа философия, се ражда през 1724 година в Кьонигсберг, град, основан от Тевтонските рицари, а след ВСВ анексиран от Москва. Баща му е сарач, майка му - дъщеря на сарач. Семейството е протестантско, изповядва пиетизма, който е клон на лутеранството, но Кант по-скоро има проблеми заради налаганите ограничения. 

Въпреки това, той не се отказва от вярата, но докъде стига тя, има различни мнения. Сам Кант е оставил обаче доста недвусмислени послания. В най-прочутата си книга - „Критика на чистия разум“, той пише: „Вярата ми в Бога и в един друг свят е така вплетена с моите морални възгледи, че, както няма опасност да загубя моралните си принципи, също така не се безпокоя, че моята вяра може някога да ми бъде отнета“. А в своите „Лекции по история на теологията“ заявява: „Бог е единственият господар на света“. Кант е любознателен от дете, завършва престижна гимназия, а на 16 вече учи философия, логика и естествени науки в Кьонигсбергския университет. Там се запознава с новаторските идеи на Лайбниц, Волф, Хюм и Нютон в математиката, физиката и философията, но се намесва пръстът на съдбата и той трябва да напусне университета.

През 1746 умира бащата на Кант, а малко по-късно и майка му. Той трябва да изкарва пари, за да издържа малките братя и сестри, така че напуска университета и става частен учител в три близки до Кьонигсберг имения, където изкарва цели 6 години. Кант е приет много добре в благородническите семейства, за които работи, създава там връзки и има време да мисли и пише. През 1746 завършва първия си труд - „Мисли за истинската оценка на живите сили“, в който доста надменно се заяжда с авторитети като Нютон и Лайбниц. Книгата е издадена три години по-късно, но не като дисертация, както смятат някои.  

Магистърската му дисертация под заглавие „Кратък очерк с някои размишления за Огъня“, се появява чак през 1755, когато Кант се връща в Кьонигсберг и завършва университета, от който никога вече не се откъсва. Междувременно обаче, през същата 1755, издава „Всеобща естествена история и история на небесата“. Прави го анонимно - страхува, че, тъй като някои изложени в нея идеи за произхода на Слънчевата система противоречат на църковната догма и ще има неприятности. Книгата е стимулирана от конкурс на Пруската академия на науките с въпрос: „Изменила ли е Земята движението около оста си от времето на своето възникване?“ А Кант правилно решава, че, за да се отчетат каквито и да било промени, трябва да се знае началното състояние, тоест, да се преразгледат наличните идеи за самото възникване на планетите и Слънчевата система. 

От това се раждат новите му визии, доста близки до съвременните представи за ролята на гравитацията при образуването на Слънчевата система от облак разпръснати частици. Магистратурата на Кант е приета добре от академичната общност, но, за да остане той като преподавател в университета, трябва да напише докторантура и така се появява книгата „Какви са окончателните граници на истината?“ Да, доста амбициозно заглавие за един сравнително млад и незрял човек - ако се доверим на самия Кант, според когото човек може да се приеме за напълно узрял за живота, след като навърши минимум 40. 

И това време ще дойде за него, но междувременно е назначен за приват-доцент, тоест, преподавател, който не получава университетска заплата, а му плащат самите студенти, избрали да посещават неговите лекции. Може би подобно конкурентно съществуване изглежда немислимо за разглезените от държавни субсидии днешни университети, но всъщност звучи като доста здравословна възможност да се поддържа високо качество както по отношение на преподаваната наука, така и по начина на преподаване. А Кант, трябва да отбележим, е умен и чаровен преподавател, въпреки не особено представителния си външен вид. 

Той е среден на ръст, с голяма глава, едното му рамо по-ниско от другото и едно от очите му в течение на годините все повече ослепява. В същото време обаче знае много за много неща, страхотен събеседник е и владее не само студентската аудитория. Той бързо става популярен както в академичните среди изобщо, така и в светските кръгове на Кьонигсберг, сред които прекарва тъй наречените си „луди“ или „весели“ години.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук:

БНР подкасти: