Великите европейци - Сантяго Калатрава

Представяха се малки пластични макети на неговите най-втрещяващи архитектурни проекти и големи дървени и метални скулптури, които звучат като ескизи за архитектурните му творения. Скулптурите на Калатрава могат да се видят само в галерии, но не и да се купят. Колко струват, никой не знае, след като не се продават. 71-годишният днес Калатрава пази всичките си творения като фонд за музея и фондацията, които ще бъдат се създадат след смъртта му. И това не звучи като мегаломания - да, егото му е голямо, но има и огромно покритие. Той е творец, който знае какво прави, защо го прави и накъде ни води. Калатрава е истинска звезда на модерната архитектура, някои му викат „стархитект“, а един американец го нарече Леонардо на нашето време. Не знам дали  е така, но сравнението все пак ни насочва към факта, че той наистина е някой, призван за творчество от най-високите небесни сфери. 

Първата архитектурна творба на Сантяго Калатрава, която получава голямо признание, е гарата Стаделхофен в Цюрих. Годината е 1983, той е на 32 и печели конкурс за цялостно обновяване. Младият архитект изведнъж блясва и веднага се оказва, че онова, което сега се нарича „стилът Калатрава“, е вече в главата му. Не говоря само за използването на трите основни строителни материала - бял бетон, стъкло и метал. Става дума за типичното за Калатрава концептуално сплитане между архитектурна и природна форма, за ефекта на светлината, постигнат не само със знания по математика, физика и инженерни принципи, но и с помощта на небе, вода, прозрачност на материалите, повторяемост на елементите, става дума за движението, което, Калатрава вярва, е неделимо от иначе стабилната архитектурна форма. 

Стаделхофен например, с нейните извити като бодли бетонни елементи, прилича на животински гръден кош. И това не е случайно. Като студент в Цюрих, той помага на колега-ветеринар с някакви рисунки, а онзи му подарява истински скелет на куче. Калатрава го харесва, защото, както сам казва - много е странно да гледаш нещо така неподвижно, което някога е било така пълно с живот. Той закача скелета в офиса си, а малкият му син го нарича Фифи. Ето как кучето пък оживява, а ребрата му навеждат Калатрава на истинска - ефектна и ефективна едновременно - архитектурна идея, която той ползва и в други творби. 

Сантяго Калатрава е роден през 1951 година във Валенсия, град, който го вдъхновява с хармоничното единство на многото архитектурни стилове, вплетени заедно през вековете. Фамилията Калатрава е странна. Тя е свързана с едноименния средновековен орден на монаси-рицари, който има богата военна история, но се разпада през ХV век с прогонване на арабите. Баща му, човек с усет за изкуството, изнася земеделска продукция в Европа, а майка му е потомка на стар еврейски род, приел католицизма пет века по-рано. Сантяго от малък има страст към изкуството, завършва Училище по изкуства и занаяти във Валенсия и на 17 в една книжарница открива съдбата си, като вижда книга на Льо Корбюзие. 

Той се влюбва и вече иска да се занимава с архитектура, за да синтезира художествените си търсения и да разгърне неподозирани предели за творчески изказ и естетическо внушение. За да стигне дотам обаче, първо завършва архитектура в Политехниката във Валенсия, прави следдипломна квалификация по градоустройство, а после в Цюрих прави две докторантури - по Инженерство и Технически науки. Така подкован, Калатрава отваря офис в Цюрих, но на никого не му пука за неговия потенциал - има дребни поръчки за покрив или барака. Докато не печели конкурса за гарата и скоро всичко сякаш избухва.

След 1983, името Сантяго Калатрава бързо се превръща в запазена марка. Впечатляващият резултат с моста Bac de Roda в Барселона за дълго го превръща в основен изпълнител на мостови конструкции. За мен поне, някои от най-забележителните архитектурни творения на Калатрава са антигравитационните сякаш мостове в Севиля, Дъблин и Буенос Айрес, изтънчената комуникационна кула в Барселона, фантастичният Град на изкуствата и науките във Валенсия, Аудиториумът в Тенерифе, Ориенталската гара в Лисабон - истинска готическа катедрала от стъкло и метал, транспортният хъб в Манхатън, който е и мемориал за жертвите от атаките на 11 септември 2001. 

Разбира се, че при толкова много и толкова значими проекти, не винаги и не всичко е както трябва, стават гафове, има критики и съдебни процеси. Севиля например го съди заради честите злополуки на неговия пешеходен мост. Той не просто е изключително красив, но ходенето по него е преживяване, защото е покрит с прозрачни плочки и виждаш реката отдолу. Но при капка дъжд плочките стават адски хлъзгави и управата слага гумирани пътеки, за да предотврати инцидентите. На летището в Билбао пък просто няма проектиран терминал за пристигащи пътници и те се тълпят под някакви навеси, които летищните власти слагат. 

Като цяло, критиките към Калатрава от колегите му архитекти, са в четири посоки. Първо - проектите му изначално са скъпи, а често реализацията им надхвърля предвиденото 2-3 пъти. Второ - разходите по поддръжка на „простите“ съоръжения също са много високи. Трето, творбите на Калатрава доста си приличат. И четвърто - понякога имат сериозни структурни и функционални недостатъци. Е, да, сигурно и най-отявлените противници на Калатрава, които наричат архитектурата му „кич“, имат своите основания. Но, какво да ви кажа - това са детайли. Своеволията на Гауди, Микеланджело и други големи творци, в своето време също не са посрещани безкритично. И смятам, че бъдещето наистина ще оцени по достойнство мисленето и размаха на този иначе леко суховат човек, външно сякаш повече математик, отколкото творец, който често носи официални костюми и намества очилата си с метални рамки. 

Въпреки че харесва модерния дизайн на колите, Сантяго Калатрава не кара автомобил, обича да се вози на трамвай през градовете, за да ги гледа, когато не ги строи и да ходи пеш по улиците, заедно с хората, за които всъщност работи.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: