Великите европейци - Клод Моне

През 1873 Моне, Реноар, Писаро и Сисле създават „Кооперативна и анонимна асоциация на художници, скулптори и гравьори“. Заедно с Дега, Сезан и други, на първата изложба групата получава и името си. Критикът Луи Льороа в саркастична статия ги нарича „импресионисти“. Визира се картината на Клод Моне „Импресия. Изгряващо слънце“. За академичния свят тогава е непростимо нахалство някой да рисува просто някакви си „впечатления“. И то от необичайни гледни точки, в опит да улови фазите и дори трептенията на дневната светлина. На този фон чудно ли е, че Клод Моне, считан за баща на импресионизма, казва: „Искам да нарисувам въздуха“. И понякога наистина го прави. Е, Моне не се е събудил една сутрин и си е казал - искам да съм импресионист, а минава дълъг път, който започва с карикатури. 

Моне е роден през 1840 в Париж, но семейството се мести в Хавър. Докато ходи понякога на училище, което не харесва, малкият прави смешни скици на учители, политици и обществени фигури. Толкова е добър, че хората ги купуват по 15 - 20 франка парчето, а магазинче за изкуство ги излага на витрината, така че Моне от млад е местна знаменитост и спестява 2000 франка. Собственикът на магазинчето го запознава с художника Буден, който е първият му истински учител по изкуство. За работата с него Моне казва: „Очите ми най-после се отвориха, аз наистина разбрах природата и се научих да я обичам“. 

След това има още учители, доколкото Моне е неспокоен дух, а и обстоятелствата се наслагват така, че не успява да завърши никакво училище. На 16 умира майка му, към която Клод е привързан, той напуска училище и отива при богатата си леля, която насърчава рисуването му. После в Париж се запознава с интересни хора и учи в частната художествена школа на Сюис, но го взимат в армията за 7 години и го пращат в Алжир, където служи в леката кавалерия.

За Алжир Моне казва: „Светлината и ярките цветове на това място съдържат зародиша на моите бъдещи изследвания“. Той обаче боледува от коремен тиф, а леля му го откупува от армията, с условие да захване сериозно рисуването. Моне записва Имперската академия, но скоро бяга - академизмът не му понася. После учи в различни школи, а междувременно, среща Камий, тя му става модел, любовница и съпруга. Нейният „Портрет на дамата със зелената рокля“ прави фурор в Академичния салон - нещо, което дотогава, а и после, на Клод Моне рядко му се случва. 

По време на Френско-пруската война Моне се измъква от военна служба и отива в Англия, където е завладян от мъгливите картини на Търнър и Констабъл. Обратно в Париж, вече рисува като себе си и прави знаменитата „Импресия. Изгряващо слънце“. Но нито от нея, нито от другите продажби, Клод Моне забогатява. До 44-та си година той е затънал в дългове. Заради непоносимата тежест на безпаричието, Моне пробва да се самоубие, но не може да се удави в Сена, защото е добър плувец. После пък кредиторите искат картини за компенсация, а той, - кибритлия и труден характер, изгаря част от картините, за да не отидат в неподходящи ръце. Въпреки това обаче, Моне харчи щедро, включително за прислуга и градинар. 

С Камий имат двама сина, но тя умира малко след второто раждане. Те са в Поаси, при Ернест Ошаде, богат търговец и колекционер, който обаче фалира и тръгва за Париж да въздигне отново бизнеса, а Моне, който и без това е изкарал вече една любов с жена му - Алис, остава с нея, нейните 6 деца, плюс двете свои. Връзката им е скандална, но на тях не им пука и се местят за следващите 43 години в Живерни - селце в Нормандия, което Моне зърва през прозореца на влака. Той обаче все повече се отдалечава от импресионистите, а накрая и съвсем скъсва с тях. Те пък пишат съобщение за смъртта му: „Погребението на г-н Клод Моне ще се отпразнува на следващия 1 май в 10 часа сутринта. Моля, не присъствайте!“ Това не означава обаче, че Моне скъсва и с импресионизма, напротив, вкарва го в нови измерения, онези, заради които казват, че точно той „отваря вратите на цялото модерно изкуство на 20 век“. 

В Живерни Моне наема, а когато забогатява - купува, няколко парчета земя с езеро и прави знаменитите си градини. Той е запален по ботаниката и наема 7 градинари, но сам прави архитектурния план на градината, включително езерото и японското мостче над него. Фантастичните си водни лилии пък поръчва от няколко места по света и ги рисува в огромен цикъл от над 250 платна. Да, по-късните години на Моне са белязани от големите цикли, свързани с обекти, които той изобразява по различно време на деня от една и съща или различни гледни точки. Такива са прочутите купи сено, тополите, Сутрешната Сена, Руанската катедрала, ходи специално до Англия, за да рисува циклите с моста Ватерло, Черинг крос, сградата на Парламента.

 През 1911 обаче умира Алис, през 1914 - синът му Жан, през войната се притеснява за живота на малкия си син Мишел, а паралелно с това очите, най-ценният инструмент на художника, отслабват, замъглени от катаракта. Моне дълго отказва операция, а после оперира само дясното око. Той започва да вижда далеч по-добре и преработва картините с лилии, нарисувани междувременно - в тях преобладават типичните за болестта червени нюанси. 

През последните години за Моне се грижи Бланш, дъщеря на Алис и вдовица на сина му Жан. Може би двамата имат и по-близка връзка, но това не го спасява от притесненията, които водят рак на белия дроб. През 1926 Клод Моне издъхва и е погребан в любимото си Живерни. На погребението приятелят му, Жорж  Клемансо, смъква черното покривало върху ковчега с думите: „Никакво черно за Моне! Черното не е цвят!“ - и го заменя с парче цветен плат.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: