Великите европейци - Микеланджело, първа част

Върху дясното коляно на скулптурата на Мойсей в римската църква  „Сан Пиетро ин винколи“ наистина има следа от чук – малко несъвършенство, което само подчертава съвършенството на цялото. Е, не всички са съгласни. Константин Бранкузи, баща на модерната абстрактна скулптура, смята, че именно с Микеланджело започва упадъкът на скулптурата изобщо. „Как човек може да спи в една стая с неговия Мойсей?“ – пита той. И е прав - никой не би искал, а и не би могъл да спи в една стая с този Мойсей - с толкова гняв и мощ наоколо. Но и не е прав, нали всички се сещат, че творбата не е предназначена някой да спи в една стая с нея, не е декорация, а материализиран в камък духовен изблик на силен и дълбок гений. 

Е, и Бранкузи го знае - но просто иска да подчертае, че модерната скулптура е тотално еманципирана дори от най-добрите образци на класическата или ренесансовата. Друга интересна тема около статуята на Мойсей са неговите рога. В днешните представи това го свързва с дявола. Но как тогава тази скулптура стои върху гроба на един папа, как църквата я търпи вече столетия? Някои обясняват рогата като връзка на Микеланджело с тайни секти, но логиката казва, че те затова са тайни – защото не оставят явни знаци. А и на подобна дързост никой в Рим през 16 век, не само църквата, но и сам Микеланджело, който е дълбоко религиозен човек, не би погледнал с добро око. Друга версия е, че тогава рогата не са дяволска символика, а увенчаване, знак за божията сила, която съпътства и ръководи Мойсей. 

Най-вероятна изглежда обаче версията, че цялата работа с рогата на Мойсей е недоразумение заради грешен превод на съответния библейски текст. Не е изключено да е наистина така - но за мен това е поредното доказателство, че когато геният твори, често дори грешките превръщат  творбата му в незабравима и вечна реалност. 

Някои наричат Микеланджело Буонароти „човек с четири души“. Истина е, че за да бъде човек гениален скулптор, трябва да вложи цялата си душа. Но това важи и за живописта, в която той достига върхове. И за поезията, която е такава, че дори да беше само нея сътворил, пак щеше да е сред гениите на човечеството. А какво да кажем за архитектурата, откъде Микеланджело взима четвърта душа, за да стигне и нейните върхове. Да не говорим, че се пропуска още една, пета душа на гения – философската. Някои и по една нямат…

Това е шизофренично, поне от наша гледна точка. Ние виждаме постиженията на Микеланджело като еднакво върхови и се чудим как ги е постигнал. Но той няма този проблем, защото поставя изкуствата в ясна йерархична структура. „Художникът не е родил идея,/ която в мрамор да не е стаена“ – пише в едно стихотворение. За него скулптурата е най-висшето изкуство, живописта не е много достойна да се смята за такова, а поезията е игра, само за забавление. Архитектурата пък Микеланджело изобщо не споменава, макар негови да са проектът за купола на катедралата „Св. Петър“, библиотека „Лоренциана“ във Флоренция и още чудеса. При толкова творчество, ако си представяте Микеланджело затворен, самотен, обърнал взор навътре в себе си, прави сте. Той не умее да изразява чувства и не понася близки социални контакти. Нещо повече, Микеланджело не само не е словоохотлив, но е и голям темерут, често груб и ревнив към творчеството си. Все пак, като художниците преди него, и той не подписва творбите си, освен една – фантастичната „Пиета“ от базиликата „Свети Петър“ във Ватикана.

„Пиета“ е сюжет, върху който Микеланджело работи няколко пъти и винаги твори шедьоври - „Пиета“ Бандини, тъй наречената Флорентинска „Пиета“, в която художникът изобразява себе си като библейския герой Никодем. Или Пиета Рондандини, върху която работи буквално до последните дни преди смъртта си. Фигурите в тази късна работа са различни от по-ранните му – по-издължени, по-условни, по-средновековни, отколкото ренесансови, а тези характеристики, както и тяхната недовършеност, сякаш хвърлят мост и към модерната скулптура от 20 век. 

Така или иначе обаче, най-големият и безспорен шедьовър на Микеланджело със сюжет „Пиета“, е най-ранната му едноименна творба. Тя е поръчана от един френски кардинал, изработена е от цяло парче карарски мрамор и се намира в базиликата „Св. Петър“ във Ватикана. Микеланджело я прави още през 1498-99, когато е на 23-24 години и това е първата му наистина голяма и сериозна скулптурна работа. Тази „Пиета“ е от две фигури – седналата Дева Мария, облечена в богато драпирана рокля и с покрита глава, държи на коленете си голия, мъртъв Христос и гледа сякаш през него някъде в себе си и Вселената едновременно. Майката в случая е изобразена значително по-млада от сина си – докато той е на видимата си възраст около 30, тя изглежда максимум на 18. 

Това е една от загадките на творбата, но тя прекрасно се вписва в системата от елементи за въздействие, които Микеланджело използва и които противоречиво се допълват в композицията – тук съществуват заедно живот и смърт, силно чувство и пълна безчувственост, майка и син, голо и облечено, високо и широко, седнало и легнало, младост и възраст. Най-важната двусмислица на тази работа обаче е един въпрос без отговор. Въпросът е страшен, липсата на отговор – още повече. Въпросът се чете ясно в жеста с лявата ръка на Дева Мария – тя е леко настрани, обърната с дланта нагоре в отчаян жест на истинско изумление, нещо като: „И сега какво?“ А неизреченият, но ясен отговор, който дава мъртвото тяло в майчината прегръдка, гласи: „Нищо!“

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: