Великите европейци – Марсел Пруст, първа част

Всичко започва с мига. Не, не с краткото му настояще, което моментално изтича, а с огромното минало, скрито във всеки миг – перпетуум минало, спомен, сън, вечно déjà vu, тайно място, небеса и градини. Кога ще попаднеш там обаче, какво ще те провокира да прекрачиш, колко дълго ще останеш и какво ще видиш, не знаеш предварително. Най-прочутото предизвикателство за „Разказвача” в романа на Пруст, който в голяма степен е авторът, но не съвсем, е „мадлената” – френска сладка, която героят потапя в чая и, щом вкусва, усеща как облаците по небцето му възкресяват цялото изгубено време. Някои смятат, че идеята да се използва този механизъм за реинкарнация на живота, известен в психологията като „случаен спомен”, е свързана с престоя на Пруст в неврологична клиника, където той отива през 1905, измъчен от загубата на любимата си майка. 

Феноменът на „случайния спомен” е описан от немския експериментален психолог Херман Ебингхаус в средата на 19 век. „Често, дори след години – пише Ебингхаус – психичните състояния, веднъж присъстващи в съзнанието, се връщат към него с явна спонтанност и без никакъв акт на волята…..” Да, възможно е в клиниката Пруст да е научил кое-що за това, но то е допълнително знание, а личният му опит е от много по-рано. Такъв случай описва неговият приятел и любовник, композиторът Рейналдо Хан. Двамата се разхождат в парка, а Пруст спира „като мъртъв” пред един розов храст и моли приятеля си да продължи без него. „Когато се върнах – пише Хан – намерих го на същото място, втренчен в розите. Главата му се накланяше напред, лицето му беше сериозно - мигна, веждите му леко се набръчкаха, сякаш от страстен акт на внимание, а с лявата ръка упорито натискаше края на малките си черни мустаци между устните и ги хапеше. Колко пъти съм виждал Марсел в тези мистериозни моменти, в които той общува изцяло с природата, с изкуството, с живота, в тези „дълбоки минути”, в които е съсредоточено цялото му същество”. Сцената се разиграва десетина години преди клиниката и е доказателство, че за Пруст случайният спомен е лично откритие. 

Нещо повече, той го смята за „същността на миналото” и базира върху него сюжета на романа „В търсене на изгубеното време”. Друг инструмент на Пруст в битката му за разкриване на миналите тайни на сегашния живот, е сънят. Самият писател, освен от астма, неврози и други бедствия, цял живот страда от безсъние. Той пише седемте тома на романа си в продължение на 16 години, но го прави нощем, а денем поспива колкото може в затъмнената и облицована с корк спалня. Неслучайно още първото изречение на книгата директно насочва читателя към връзката на съня с описаните след това вълшебства на живота. „От край време имам навика да си лягам рано” – гласи знаменитото първо изречение. За да стане толкова простичко, че да каже толкова много, писателят го поправя и наглася 12 пъти, а то става нещо като парола, с която феновете на Марсел Пруст по света се разпознават помежду си.

Макар романът „В търсене на изгубеното време” да не е лесен за четене, той е сред най-издаваните книги в света. Значението му за развитието на модерната литература е огромно. Греъм Грийн нарича Пруст „най-големия романист на 20 век”, а Съмърсет Моам смята, че книгата му е „най-великият роман до наши дни”. Но това са оценки на мъртви автори, а какво мислят живите писатели. Американката Сири Хуствед: „Пруст се стреми да преведе с думи феноменологията на човешкия опит, което непременно означаваше да опише географията на отсъствието”. 

Друг американец, Едмънд Уайт: „Хората трябва да четат Пруст, защото той е най-подходящата компания от всички велики автори. Макар че е мамино детенце, неврастеник и прекалено много се колебае, той ще ви вземе дъха, защото сякаш чете и преповтаря всичките ви мисли. Той може да е дълбоко песимистичен по отношение на любовта и приятелството, но пък разбира човешките пътеки по-добре от всеки друг”. Аз пък ви казвам - бъдете сигурни, че няма да разберете истински Пруст, ако не го прочетете, ако разчитате само на критиката и мнението на другите за него. По-голямата част от краткия си живот, продължил едва 51 години, Марсел Пруст прекарва в „Бел епок” – времето от края на Френско-пруската до Първата световна война. Това е около 40-годишен период на огромни трансформации в европейския живот, които съчетават бурния напредък в различни сфери, с огромното желание за забавление. 

Пруст е роден в парижкото предградие Отьой през 1871, малко след края на Френско-пруската война и безумията на Парижката комуна. Смята се, че ограниченията и страховете, изпитани от майка му по време на бременността, поне отчасти са причина за неговата болнавост и невротичност. Да, в тази трагична за Франция година, ограничения има дори за богатото семейство Пруст. Бащата, Адриан Пруст, е от буржоазен произход и е прочут лекар. Патолог и епидемиолог, той следи епидемиите от холера по света и предотвратява нейното разпространение във Франция, като поставя и основите на обществената хигиена в страната. Женен е за Жана, богата и образована еврейка от Елзас, чието семейство е сродено с Ротшилд. Жана е умна, образована и изтънчена млада дама с развито чувство за хумор, която, освен френски, знае немски и английски. Марсел вечер не може да заспи без нейната целувка и започва да беснее, ако не я получи. 

Освен майчината любов и вълшебното детство както в Отьой, така и в лелиното имение в Илие, което по-късно той ще опише като Комбре, Марсел Пруст получава прекрасно образование. Отрано демонстрира завидни познания по литература, но се занимава с това не само, за да печели училищни награди, а и за да развие способностите, чрез които ще обезсмърти името си.