През XIV век, на ръба между Средновековието и Ренесанса, Италия ражда три върха на литературната си корона – Данте, Петрарка, Бокачо.
Терцините на Данте са катедрално величествени, а историите му, макар да се стремят към светлината, са още мрачни. Сонетите на Петрарка са ефирни, леки, в тях земната любов е смесена с небесната. В поетичната проза на Бокачо обаче всичко е пред очите ни, на земята. Тук са старите богове и херои, прочутите антични мъже и жени, тук страда за любов Мадона Фиамета, тук става и процедурата по вкарване на дявола в пъкъла - ако се сещате какво има предвид маестро Джовани. При подобен взрив на светлина, няма как човек да не зърне върха на свободата пред себе си и да не го пожелае.
Годината е 1348. Флоренция още не е блестящият град, който ще стане след два века, а провинциален буржоазен център, където властват банкери, занаятчии и търговци. Освен към парите, те гледат главно към религията и политиката. Но градът е нападнат от Чума. Тя парализира всичко – трупове се въргалят по улицата, хората странят от хората, никой не идва в града за търговия. За да не ги засегне чумата, 7 момичета и 3 момчета отиват в провинцията, настаняват се в едно имение и, за да върви по-бързо времето, разказват си истории. За десет дни те сменят десет тематични кръга и общо сто истории. Това „технологично” описание на сюжетната организация дава добра възможност за писател като Бокачо – човек не толкова с огромно въображение, колкото с огромен багаж от чути и прочетени истории.
Така той придава на книгата цялостно звучене, независимо че разказите са твърде различни - посветените на възвишената любов, се преплитат с онези за грубия секс, саможертва и благородство живеят редом с подлост и престъпления, героите от далечни страни и времена съжителстват с типажи и случки от епохата. Тези истории са с различна динамика, аромат и езикови тоналности, но през таланта на Бокачо стават истински шедьовър.
Данте създава „Божествена комедия”, казват, а Бокачо твори „Човешка комедия”. „Декамерон” наистина поставя началото на литературния Ренесанс в Европа, макар че авторът по-късно се разкайва и дори иска да я изгори. Книгата е написана около 1350, но се разпространява десетина години по-късно и бързо добива популярност. Няколко важни неща за нея. Първо, въпреки увода със сцени от чумата във Флоренция, Бокачо не е свидетел на бедствието, в което умират баща му и мащехата му – тогава той пътува. Второ, смята се – и е логично – че писателят има готови поне част от разказите, а чумата просто му дава идея как да ги обедини. Трето, книгата е писана във „вулгарен стил”. Но не, че текстът бъка от вулгаризми, въпреки пикантното си съдържание, просто „Декамерон” е писана на флорентинския диалект. Четвърто, Бокачо е обвиняван, че напада църквата и разказите му са неморални – но и двете не са верни. Да, той не осъжда греха, по-скоро е неутрален към него – но това е, защото твори литература, не учебник по етика. И пето – като започнем с Чосър и свършим с Джойс, навсякъде има частица от „Декамерон”, тя е огромно вдъхновение.
Джовани Бокачо е роден през 1313, но не е сигурно дали в Черталдо, във Флоренция или в Париж. Той е незаконен син на Бокачино ди Челино, търговец и банкер, но не се знае коя е майка му. Има версия, че се казва Джанина и е от бедно семейство. И друга, разпространявана от самия Бокачо – че е френска благородничка, с която баща му се сближава в Париж. Бащата взима при себе си момчето, когато то е на 6-7 години, дава му добро начално образование и опитва да го обучи за търговец, но малкият вече е открил поезията и мрази търговските дела.
После Бокачино, като представител на флорентинската банка и съветник на крал Роберт Анжуйски, се мести в Неапол. Там дворът е известен с атмосфера на висока образованост и изтънчени забавления, а Джовани разцъфтява. Той има интелигентни учители, достъп до кралската библиотека, прави първите литературни опити и постига компромис с баща си да учи право - нещо доста по-близко до книгите и идеите, които му трябват. В Неапол Бокачо среща своята голяма любов, която обезсмъртява под името Мадона Фиамета. Смята се, че става дума за Мария ДАкино, незаконната омъжена дъщеря на краля. Когато Бокачо я вижда на Велика събота в църквата „Сан Лоренцо”, влюбва се до уши. И твърди, че тя отвръща с взаимност, а страстната им връзка продължава с години.
За Бокачо Мария в образа на Фиамета става такъв символ на вечната любов, какъвто е Беатриче за Данте и Лаура за Петрарка. Щастието в Неапол обаче свършва - баща му, обеднял заради фалит на банката, вика Джовани обратно във Флоренция. Там е скучно и го мъчи безпаричие, защото писането, на което вече се е отдал изцяло, не носи големи приходи. Все пак името му на почтен и начетен мъж става известно и градът му поверява няколко дипломатически мисии. Джовани пътува доста, справя се добре и финансовата примка леко се отпуска, което му позволява да събере огромна библиотека. Междувременно има връзка с други жени и три деца, макар никога да не се жени.
Истинското голямо име на Бокачо като ренесансов човек започва да се гради след смъртта на баща му през 1348 и особено след 1350, когато се среща с Петрарка. Двамата остават приятели за цял живот, а Петрарка го вдъхновява да се рови наистина дълбоко в литературата и мисълта на гръцката античност. Бокачо вече е виждал груби и безпросветни монаси да късат оригинални антични ръкописи, да ги пъхат в талисмани и да ги продават за жълти стотинки.
Той учи гръцки и е сред едва десетината италианци тогава, които могат да четат Платон или Еврипид в оригинал. Бокачо превежда книги от гръцки на латински и сам пише за великите мъже и жени от древността или за езическите богове. Тези текстове сега не са интересни за широката публика, но тогава имат огромно влияние, като дават възможност мнозина да докоснат духа на античността и така да отворят портите на Ренесанса.
Самият Джовани Бокачо, който в последните си години страда от затлъстяване и слабо сърце, умира през 1375. В епитаф, който сам е приготвил, пише: „Джовани, по произход от Черталдо, по призвание – поет”. В онзи момент Бокачо едва ли си дава сметка, че всъщност романът „Декамерон”, от който се е отказал по-рано, ще е истинският негов епитаф, който светът завинаги чете.
В Панагюрище започват тържествата, посветени на 75-тата годишнина от откриването на Панагюрското златно съкровище. Те ще протекат в рамките на четири дни. Програмата включва поредица от съпътстващи събития, като кулминацията ще е на 8- ми декември, денят, в който преди 75 години братята Павел, Петко и Михаил Дейкови откриват тракийския..
В Пловдив археологическият обект ОДЕОНА част от Форумен комплекс на Филипопол, отваря врати като сцена за провеждане на културни събития. За Одеона ще разкажат археологът – проучвател на обекта Мая Мартинова – Кютова и арх. Румяна Пройкова - съратница и част от екипа на покойната вече арх. Вера Коларова, автор на проекта Музикални домакини..
Регионален етнографски музей – Пловдив открива изложба „ Медникарството – древно и вечно “. Музеят в Стария град ни кани на новата изложба, която ще бъде открита от 17:30 ч. в присъствието на майстори медникари. Експозицията ще ни потопи в дълбоките традиции и история на медникарския занаят – изкуство, което съчетава естетика и..
Книгата „Романът на една жена без качества“ от Ралица Николова ще бъде Кклуб „Петното на Роршах“ – Литертурен салон Spirt & Spirit. Главите в книгата носят названията на дните от седмицата. Разказът върви от първо лице, единствено число и е кунструиран като дневник, без историята да е изцяло биографична. Модератор ще бъде Ина Иванова...
Творческо обединение "Collegium pro arte+" към Националната художествена гимназия "Цанко Лавренов" ще открие "Празнична изложба" тази вечер, от 18:00 часа в галерия "Piesa", ул. "Оборище" 10А, Пловдив. В експозицията ще бъдат представени живописни творби, графики и фотографии в разнообразни стилове и техники. Участват всички..