Великите европейци - Жан-Пол Сартр, втора част

Обратно в Париж, учи в лицея „Анри IV”, а после е приет в Екол Нормал. Там става популярен не само с изключителни способности по философия и литература, но и като голям „шегаджия”. Организира например следната мистификация – пуска информация, че прочутият пилот Чарлс Линдбърг ще посети училището и предизвиква безредици. А властите уволняват директора на Екол Нормал, от което Сартр е доволен, защото му има зъб. 

Докато се забавлява така, Сартр открива две важни неща. Първо - мескалина, вид опиат, добиван от кактуси. Той е впечатлен от ефекта му, особено от халюцинациите с раци, които го следват навсякъде, а стават и герои в литературното му творчество. Сартр смята, че раците са израз на страха му от самота, но не спира с мескалина, дори когато през 1929 се залюбва със Симон дьо Бовоар. Той е на 24, прочут с таланта, хулиганските дела и оргиите. Тя се върти наоколо, но Сартр цяла година не научава дори името ѝ, нарича я „зле облечената с красивите очи”. 

Но в един момент нещо прищраква и те се вкопчват страстно един в друг – събира ги сексът, но и умът. Симон е едва деветата жена във Франция, завършила философия в Сорбоната. „Аз бях доста интелигентна – пише тя – но Сартр още тогава бе просто гений”. Двамата взимат изпитите за преподаватели от Сорбоната, а през лятото се отдават на луд секс край нейната семейна вила. Симон казва на родителите си, че пишат съвместен философски трактат, но те ги спипват насред „писането”. Баща ѝ настоява всичко да се прекрати, но Сартр заявява, че трактатът трябва да бъде завършен. Той предлага на Симон да се оженят, но тя отказва и тогава сключват договор, че ще са заедно цял живот, без да се ограничават за връзки с други хора, но с условие да си разказват и обсъждат всичко. Двамата формално никога не заживяват заедно, но са заедно денем и нощем, и не спират да говорят – основна тяхна страст и стимул за творчество. 

През 30-те наистина имат много за говорене - Сартр се задълбочава в екзистенциализма на Ясперс и Хайдегер, и феноменологията на Хусерл, Симон пък затъва в идеите на феминизма. Те висят по цял ден из парижките кафенета, пият, пишат и свалят млади девойки и момчета. Да, Симон открива, че е бисексуална и води свои студентки, описвани като „много красиви, често девствени, предимно от разбити семейства и винаги нуждаещи се от пари”. Сартр ги ухажва и печели, въпреки грозотата си, като превръща и секса в интелектуалната игра. „Харесва ми да бъда с жена, защото съм отегчен от ума си” – кокетничи той. Понякога със Симон и някои момичета заживяват в тройка или четворка, но те двамата наистина никога не спират да пият, да се дрогират и да говорят. Мнозина с право са учудени как при този начин на живот Сартр доживява цели 75.

През 1939 Сартр отново е в армията, но скоро е пленен от немците и изпратен в лагер за военнопленници, където остава 9 месеца, пише първата си пиеса, а после е освободен заради лошото си здраве. Скоро е официално назначен от немските окупационни власти в парижки колеж, издава книги и пиеси, одобрени от цензурата. Още преди войната той се прочува с романа си „Погнусата” и сборника разкази „Стената”, а през окупацията издава и основния си философски труд – „Битие и Нищо”, както и някои от най-известните си пиеси – „Без изход” и „Мухите”. До към края на войната Сартр избягва да се обвързва политически. Макар да клони на ляво, той се занимава с екзистенциалните проблеми и критикува комунистите. После обаче сякаш нещо се обръща и когато през 1945 изнася лекцията „Екзистенциализмът е хуманизъм”, вече е популистки настроен. Тогава всички са опиянени от свободата и екзистенциализмът на Сартр намира благодатна почва, а сам той се изживява като гуру, сближава се с комунизма и става „активен общественик”. 

Без да е влизал в завод и без да познава нито един работник, дава акъл на работническата класа как се прави революция и се сърди на работниците, че не го слушат, а предпочитат да си купят хладилник и печка. Сартр никога не се записва във ФКП, но е в луд възторг от сталинизма – обяснява, че в СССР всички могат да критикуват системата свободно и публично отрича сталинските лагери и репресиите. А когато и слепите виждат истината, той не признава греха си, просто го забравя и омаловажава всичко. Сартр плюе директно и на екзистенциализма, пряко свързан с личната свобода на човека, като развива идеята, че свободата може да се постигне само колективно. Затова, казва той, оправдано е елементите, които са против, да бъдат унищожени – пък и жертвите на ГУЛАГ не са неприемливо много. Заради което философът Раймон Арон саркастично пита – колко са „приемливите” жертви и кога броят на убитите става „неприемлив”. Въпреки че се противопоставя на съветското нахлуване в Будапеща и Прага от „революционни” позиции, това не пречи на Сартр за 7 години да посети 11 пъти Москва, воден от увлечение по не особено красивата, но интелигентна руска тьотка Лена Зонина, преводачка от елитния бардак на КГБ. И да плаща за нея с подкрепа на режима. 

По „революционна” линия той защитава и режимите на Кастро в Куба, Ким в Северна Корея, Китай на Мао с милионите жертви на „културната революция”, Хо Ши Мин, който подпали Виетнам, за което обаче Сартр вини американците. Знае се също, че Пол Пот и върхушката на неговите „червени кхмери” в Камбоджа, които избиват над 3 милиона души, са възторжени последователи на Сартр. Но това не му стига, той хвали и действията на различни терористични групи. Насъсква например Фронтът за национално освобождение в Алжир да убива европейци; оправдава убийството на 11 израелски спортисти от арабски терористи в Мюнхен; защитава дори кървавите акции на „Баадер и Майнхоф” и е възмутен, че в затвора горките терористи не могат свободно да обсъждат идеите си. На този фон чиста дреболия изглежда подкрепата му за вандализма на студентските вълнения във Франция през 1968. 

Така, макар сам да не е убил и една муха в живота си, знаменитият писател и философ Жан-Пол Сартр се оказва на върха на славата като истинско политическо чудовище. Защо и как е възможно това – ето въпросът, заради който името му не бива да бъде подминато, когато обсъждаме величията и кошмарите на нашия труден, прекрасен и незабравим европейски 20 век.