Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Великите европейци - Райнер Мария Рилке

Райнер Мария Рилке е голям поет. По моята скала това значи, че е стъпил на върха на планината, заедно с Томас Елиът и Константинос Кавафис. 

Каква компания: немец от австро-унгарска Бохемия, който живее из Европа и умира в Швейцария; американец, завършил Харвард, Сорбоната, Оксфорд и установил се в Лондон, по-голям англичанин от англичаните; грък от бисера на Средиземно море - Александрия, от дете попил духа на Викторианска Англия, като младеж научил любовта в Истамбул, а като възрастен не издал никога стиховете си в книга. Но ако не споделяте това виждане за поетичната стойност на Рилке, повярвайте на авторитетните критици, че той е вторият немски поет след Гьоте. Само ще добавя – Гьоте е по-широк, Рилке е по-дълбок.

„Живея живота в растящи спирали, / които отвъд света докосват. / Ще затворя ли последната - едва ли, / но на всичко готов съм. // Кръжа край Бога, първичната кула, / от хиляди години обикалям вече, / но все не знам: сокол ли съм залутан, / небесна буря или велика песен.” Позволих си да преведа това знаменито стихотворение от „Книга на часовете” на бърза ръка, само за предаването. Но мисля, че изпълних целта - дори този превод отразява звученето и смисъла на текста много по-добре, отколкото ужасяващите съчинения, представени за превод на български. 

В тях изобщо липсва идеята за едно от основните предизвикателства в поезията на Рилке – за разстоянието между човек и Бог, онзи близък, но и непреодолим милиметър между пръстите. Този милиметър при Рилке обаче е образ също и на човешката любов, която превръща близостта в отдалечаване, копнежа в мъка, споделянето в самота. Борбата за любовта при Рилке е едновременно за вътрешното единство на човека и за външното му единство със света. Заради смъртта, тази борба изглежда изначално загубена, но така ли е. За да стигнеш където и да е, първо трябва да тръгнеш. Рилке потегля към високите върхове на световната поезия от много ниско ниво. Той е роден в Прага като Рене Карл Вилхелм Йохан Йозеф Мария Рилке през 1875. Баща му, Йозеф, е неуспял офицер, преквалифициран в железопътен служител. 

Майка му, София, е от по-заможно и издигнато семейство, така че не е доволна от социалното си положение. Освен това губи първото дете – дъщеря на една седмица и неслучайно по-късно семейството се разпада. Междувременно обаче София оставя дълбоки драскотини в детската душа на Рене, защото се отнася с него като с кукла, която замества мъртвата дъщеря. „Имаше някакво отношение и се занимаваше с мен, само когато трябваше да ме представи пред гостите, облечен в най-хубавата възможна рокличка” – спомня си Рилке. Но рокличката за момчета е нормална по онова време, проблемът е точно в майчиното отношение. „Тя никога не разбра и не се поинтересува от това какъв съм наистина аз” – с горчивина пише поетът. Към това се добавя и травмата от военното училище, в което баща му го праща, за да компенсира нереализираната си офицерска мечта. Годините там са ужасни, разболяват го и Рилке напуска. Накрая си намира мястото, като учи философия, литература и история на изкуството в университетите в Прага и Мюнхен.

Точно в Мюнхен Рилке се запознава с доживотната си муза, известната в европейските интелектуални кръгове Лу Саломé. Той е на 21, тя – на 37. Луиза е прекрасно образована, включително завършва философия и теология в университета в Цюрих. От най-ранна възраст Лу омайва мъжете с красота и ум, макар че сама предпочита интелектуалната пред сексуалната близост. Често дори поставя условието – връзка без секс, и изисква да го спазват – например хора като философите Ницше и Пол Рии, а също и съпругът ѝ, лингвистът Фридрих Карл Андреас. 

Не го прави обаче с Рилке, с когото скоро след запознанството се оттеглят за известно време в малка обител край Мюнхен и се отдават не само на интелектуални, а и на най-животински наслади. Тя променя името му от Рене на Райнер, защото така звучи по-мъжествено. Горещата им връзка продължава 3 години, той ѝ посвещава много стихове, а тя пише за него в своята автобиография: „Аз бях твоя жена години наред, защото ти беше първата реалност, в която човекът и тялото са неразличими един от друг. Бих могла да кажа буквално онова, което ми каза, когато ми призна любовта си: Само вие сте истинска. Така станахме съпруг и съпруга още преди да станем приятели – не по избор, а чрез този бездънен брак. Бяхме брат и сестра, но както в далечното минало – преди бракът между брат и сестра да стане светотатствен.” Лу се отдалечава от Рилке физически, но двамата остават цял живот близки, пишат си, тя го съветва за различни житейски неща, в които той е безпомощен, коментира творчеството му и го окуражава. Той пък се развихря здраво в любовта, изследователи дори твърдят, че през живота си има повече жени от Казанова. Трудно е да се преброят, но са наистина много. 

Жените за Рилке са не просто начин на живот, а част от самия него, тоест – и от творческите му глъбини. Другата му значима муза е художничката Паула Бейкър, с която се срещат в ателието на Роден и се залюбват, независимо, че тя е току-що сгодена. После той се жени за най-добрата ѝ приятелка – скулпторът Клара Вестхоф, с която има дъщеря, но с която почти не живее заедно. Огромна роля в живота и творчеството на поета изиграва и принцеса Мария фон Турн унд Таксис, която един ден го грабва и го води в имението си на Адриатика. Там се раждат знаменитите „Дуински елегии”, които, заедно със „Сонети към Орфей” се считат за най-забележителните творения на Рилке. И наистина са: „Защото красивото е не друго, / а ужасното началото, което едвам успяваме да понесем / и голямата ни почуда е пред невъзмутимото му пренебрегване / да ни унищожи. Всеки ангел е ужасяващ.” Последните 7 години от живота си Рилке прекарва в Швейцария, където го застига любовта и партньорството с Ерика Митерер. 

Той е на 49, тя на 19, прекарват три дни заедно, но две години си пишат – не писма, разменят си стихове. Обаче Райнер е болен от левкемия, нищо не го спасява, дори Ерика. През 1926 поетът Райнер Мария Рилке си заминава, като оставя приготвен за гроба си кратък епитаф:  „Роза, о, чисто противоречие, радостта /ничий сън да не бъдеш /под толкова много / клепачи.”





Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
Още от категорията

Мирослав Арабаджиев открива изложба в галерията на ДПХ

Първата си самостоятелната изложба представя в Пловдив художникът Мирослав Арабаджиев . Откриването е на 21 септември, от 17 часа, в новата галерия на Дружеството на пловдивските художници, която се намира на бул. "Цар Борис III Обединител" 153.  Изложбата ще продължи до 6 октомври 2024 г.  Сред 19-те картини са диптих "Дълбоко синьо" с..

публикувано на 20.09.24 в 14:49

Сигнал пее със симфоничен оркестър на Античния театър

Музикален концерт-спектакъл представя група Сигнал в Пловдив на Античния театър на 25 септември. За пръв път града под тепетата посреща рокаджиите заедно с над 40 музиканти. На сцената групата ще си партнира със симфоничен оркестър от Филхармония Враца.   Шоуто носи името „СИГНАЛ Symphonic“ и е първият такъв проект в историята на групата...

публикувано на 20.09.24 в 13:12

Емилия Каменова гостува в "Срещи" тази събота

Творци срещу творци или литературните войни в българския културен живот.  Веднага подсказвам - не сме уникални.  Слушайте разговора ни с Емилия Каменова, може и да ви е интересно. Започваме в събота след новините в 9 часа.

публикувано на 20.09.24 в 09:59

Съвременно изкуство дава вдъхновение за студентите

В Пловдив през август и септември се провежда Биенале на съвременното изкуство- Пловдив 2024, с куратор Мария Аргирова , организирано от фондация "Изкуство през вековете".  Освен изложбите, се проведе богата програма от съпътстващи събития. Участваха 80 автори от България и чужбина, с близо 150 творби. Творбите бяха разположени през..

публикувано на 20.09.24 в 09:54

"Портретът на Дориан Грей" на "Сцена на кръстопът"

„Портретът на Дориан Грей“ по Оскар Уайлд е заглавието в афиша на предпоследния ден в  28-то издание на фестивала „Сцена на кръстопът“.   Представя го Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово. Режисьор  е Веселка Кунчева, сценография и костюми – Мариета Голомехова, за които спектакълът е удостоен с Награда Аскеер 24. В Камерна зала..

публикувано на 20.09.24 в 08:18