Великите европейци - Платон, втора част

Пелопонеската война е в последна фаза и Платон пет години служи, като участва в поне три големи битки. През 404 г. пр.н.е. Спарта побеждава и слага край на атинската демокрация в нейния класическа форма. На власт идва олигархична група – 30-те тирани, които донякъде ограничават щедро раздаваните от Перикъл граждански права. Платон няма проблеми, най-малкото защото двама от 30-те тирани са му близки роднини, той се кани да става политик, но демокрацията се връща в доста изкривена форма. 

През 399 пр. Хр. Сократ изпива чашата с отрова, осъден от същите хора, на които се опитва да помогне с мисъл и слово. Платон,  отвратен от политиката, се отдава изцяло на философията. Скоро след това той пише прочутата „Апология на Сократ”. Там са цитирани речи на Сократ, според когото достойният човек не действа от пресметливост, а въз основа на преценка за правилно или грешно. Той има мисия, възложена от Бог – като философ да изследва себе си и другите. Мъдростта, истината и усъвършенстването на душата са по-важни от парите, честта и репутацията. 

Участието в публичния живот и политиката заплашва с ненавременна смърт и безчестие. Явно Платон напълно споделя тези принципи, така че в следващите 12 години пътува по света, за да търси знанието и да учи от знаещите. Той отива първо в Мегара, при Евклид, но философа, не геометъра. После прескача до Египет за малко висши знания по геометрия, геология, астрономия и религия. 

Накрая е в Южна Италия и Сицилия, където учениците на Питагор разнасят мъдростта му. Оттам са поне два основни елемента във философията на Платон – математиката като опция да се създаде абстрактен образ на всичко и учението за душата, включително нейното безсмъртие и преселение, тъй наречената „метемпсихоза”. Платон смята, че „реалността, която търси научната мисъл, трябва да бъде изразима в математическо отношение, а математиката е най-прецизният и категоричен вид мислене, на който ние сме способни”. Колкото до душата, тя, наред с предметите и идеите, е третият важен елемент в платоновата онтология, науката за битието. 

Душата се състои от три части – страст, ярост и разум, живее в тялото и е едно с него – както при животните, така и при хората. Само човешките души обаче имат разум и могат да познават истинския свят на идеите. Душите на животните са смъртни, а на хората – безсмъртни. След смъртта, човешките души минават през съд и имат възможност да си изберат нов живот, но в зависимост от нивото на добродетел и поквара в току-що изживения. И стигаме до един от най-интересните моменти в учението на Платон – четири аргумента за безсмъртието на душата. Първият е тъй нареченият „цикличен” аргумент, базиран на единството на противоположностите. Той гласи, че, както има голямо и малко, сън и безсъница, щом има смърт, трябва да има и безсмъртие. Вторият аргумент се основава на учението за знанието като припомняне. В ума на човек живеят абстрактни понятие като „красота”, „справедливост” и други – а ако душата на човека знае за тях, значи тя е съществувала и преди той да се роди. Третият аргумент е свързан с различията между душа и тяло. Тялото е сложно по природа, а душата е проста и свързана с познанието на вечните и неизменни неща. Затова тя е сходна с божественото, безсмъртното, а тялото – със земното, смъртното. Четвъртият аргумент е, че душата е „идея за самия живот” и не може да е съпричастна към нищо противоположно на живота, тоест, към смъртта. Вдъхновяващо е, макар да ми е трудно да разбера как тези визии на Платон се съгласуват с мисълта му, че „животът е само миг между две вечности”.

Освен философия, Платон ни оставя и някои вдъхновяващи истории, например тази за Атлантида – голям и богат остров отвъд Херкулесовите стълбове, който изчезва в бездните на времето и, въпреки упоритото търсене, не е намерен и до днес. Атлантида е описана в диалозите „Тимей” и „Критий”,  сведенията за острова идват от Солон, който пък ги знае от египетските жреци. Историята за Атлантида се развива около 9 500 години, преди диалозите, тоест, около 12 000 години от нас. 

Тогава атиняни воюват с атлантите, но в края на краищата силно земетресение и огромно наводнение разцепват острова, независимо от неговото великолепие и висините на общественото му развитие. Както е редно обаче, бедствията, които се стоварват върху атлантите, не са случайност, а божие наказание. Хората на Атлантида живеят прекрасно, докато пазят божествената си природа, тоест, поставят добродетелта пред богатството. Но нравите западат и те затъват в разкош, алчност и гордост. Възмутен, Зевс свиква боговете, за да решат какво да правят. Тук текстът за Атлантида прекъсва, но подробностите не са толкова важни, защото вече знаем какво се случва. 

Но интересът на Платон към политиката не е само абстрактен, той наистина опитва да реализира идеята си за най-доброто възможно управление, това на просветения владетел. В Сиракуза попада в двора на Дионисий Стари и се опитва да дава акъл на тирана, който отначало го харесва, но после му писва да му се бъркат, арестува Платон и го предава като военнопленник на посланика на Спарта. Той пък го продава като роб в Егина. Там законът повелява да бъде убит всеки атиняни, стъпил на острова, но, защото е философ, животът му е пощаден, а приятели го откупуват от робството и го връщат в родината. 

Подобно неуспешно упражнение да просветли владетеля, но с герой вече не Дионисий Стари, а наследникът му - Младия, Платон преживява още два пъти. Чиста наивност ли е това или прекалено доверие във възможностите на добродетелта и философията, остава вечна загадка. Но като се връща от робството в Атина, Платон реализира и едно от най-великите си дела, като основава прочутата си Академия, където преподава до края на дългия си живот. 

Той умира на 81, в собственото си легло и то по най-прекрасния възможен начин – докато слуша музиката на красива тракийска флейтистка.