Великите европейци - Франсоа Рабле, първа чест

Покрай чистотата тръгва и темата за изтриването на задници. Първо всичко е на материално ниво. Гаргантюа изброява изтривалките, които използва и ги класифицира спрямо нивото не само на полезното, но и на приятното. Скоро обаче нещата скачат към философските аспекти и Гаргантюа развива логическа триада: „Няма защо да си изтривате задника, ако той не е изцапан. А той не може да бъде изцапан, ако не сте се изакали. Следователно първо трябва да се изакате и после да се изтриете”. Това не е средновековна схоластика, а хегелианска диалектика с „теза-антитеза-синтеза”, около 4 века преди Хегел. И разбираемо е, че Грангузие е във възторг от ума на сина си: „Аз в най-скоро време ще те изпратя на диспут в Сорбоната и да пукна, ако не ти присъдят докторска титла”. Да, иронията е, че според Франсоа Рабле, хуманист и родоначалник на френския Ренесанс, в началото на 16 век Сорбоната се занимава главно с идиотски въпроси. След ред подобни заяждания пък, влиятелните учени от Сорбоната търсят цаката на самия Рабле. Те постоянно забраняват издаването на книгите му и работата понякога стига дори до подножието на кладата.

13-та глава от „Гаргантюа и Пантагрюел” не е единствената, в която историите за телесни функции, възхвала на грубите земни удоволствия като ядене, пиене и секс, възпяването на човека като център на света, върви за ръка с възвишени теми, скрити под маската на комичното. Аз си падам не по-малко и по Глава 5, където пияндетата обсъждат качествата на винцето, което пият, защото „душа на сухо не живее”, но стигат и до философския въпрос кое е първичното – жаждата или пиенето.  Още преди този благопристоен разговор да стигне до края обаче, някой подхвърля друга тема – дали човек мокри гърлото, за да го суши, или го суши, за да го мокри. И още много велики истории ще намерите в тази изумителна книга. Но внимавайте, авторът предупреждава – не стойте на нейната смешна повърхност, а се вгледайте, за да откриете заровените по-дълбоко словесни и мисловни богатства. Не е лесно вглеждането, многопластов, сложен и нетривиален е текстът на Рабле. Изследователите са съгласни обаче, че в „Гаргантюа и Пантагрюел” смехът е истинският главен герой. Това не е случайно, подобен подход имат и други големи ренесансови фигури – Бокачо, Шекспир, Еразъм, Сервантес. При всички в основата на смеха е едно голямо напрежение – между идеала и реалността. 

Първата част от „Гаргантюа и Пантагрюел” излиза през 1532 и всъщност е втора част. Посветена е на приключенията на Пантагрюел, а сюжетът е от популярни панаирджийски писания с истории за великани. Пантагрюел, син на Гаргантюа, от детството до зрелостта изпада в разни приключения, но не губи разположение на духа, винаги намира изход, никога не остава гладен, жаден и без любов – горе-долу това е и съдържанието на поведенческата система „пантагрюелизъм”. Във философски план пантагюелизмът е смесица от стоицизъм, сократическа мъдрост и епикурейство, а в практически план е житейско поведение, към което някои и днес се придържат, без непременно да знаят, че са пантагрюелисти. Типично за ренесансовия идеал, Пантагрюел е хармонична личност, с вяра в природата, разума и човека. От дете той върши подвизи, после се отдава на учене, а в Париж се прочува в научните среди със знанията си и маниера, по който води и печели спорове. Там се среща и с Панург, бохем, остроумен, ловък и образован любител на наслади, но също – безпринципен и жесток циник. Книгата веднага става популярна и Рабле бързо пише предисторията, тоест, историята за бащата на Пантагрюел – Гаргантюа. Само че тази втора книга всъщност става първа и така се издава и досега.

Първите две части от „Гаргантюа и Пантагрюел” излизат под псевдонима Алкофрибас Насиер, анаграма на името Франсоа Рабле. Авторът взима предпазни мерки - знае, че заради антклерикалната позиция, заради откровените подигравки спрямо силните на деня и критиките както към схоластичната система на мислене, така и към абсурдите в общественото развитие, романът ще бъде атакуван. Така и става - но Рабле, въпреки реалните заплахи, остава жив достатъчно дълго, за да напише и издаде трета и четвърта част, а вероятно - да остави сюжетния план и някои от сцените за петата част, която излиза 12 години след смъртта му, дописана от друг, неизвестен и не така талантлив автор. 

В третата част фокусът все повече се мести от активното действие към теоретичните разсъждения и се занимава доста с Панург. Тук той поставя въпроса дали да се ожени и да се превърне в рогоносец и други ужасни неща, или да остане сам цял живот. Много доводи се изказват в двете посоки, но Панург не възприема нищо, така че се налага да се прибегне до висшата сила – Оракула на Бутилката. Четвъртата и петата част от „Гаргантюа и Пантагрюел” е посветена на огромното пътешествие по море, което нашите герои предприемат, за да стигнат до острова на Оракула. Е, в отговор на питането им, той казва само знаменитото: „Гъл, гъл, гъл” – или: „Пий!”. Всички пият. И нищо, че това пророчество може да се тълкува всякак. Панург все пак го възприема като истински знак от Съдбата в полза на опцията да се ожени.