Великите европейци - Луис Карол, втора част

Сега нещата са отишли много по-напред, но този процес се развива за около век след 1864, когато на бял свят излиза първата от знаменитите книги за малката Алиса и битките за възрастни, които тя води в света на абсурда – битки за смисъла, за истината, за нормалността. Алиса, нещо като рицар на нормалния свят, изпратен отвъд, често има нужда да се увери в самото си съществуване. „Ако не бях истинска, нямаше да плача” – окуражава се тя. Каква изумителна пародия на декартовата убеденост: „Мисля, следователно съм”. И какъв стряскаш вопъл по изчезващата тъкан на реалността. Писателят Луис Карол живее в митологията около писателя Луис Карол. Той сам започва да я създава с практическа цел – да реализира интереси, някои от които далеч надхвърлят представите за приличие на викторианското общество, а в същото време да държи обществото добре настроено към себе си. 

Най-ясен пример за това е опитът му да скрие интереса си към нежния пол чрез любовта си към децата. За нас това е шокиращо, но от викторианска гледна точка не е. Тогава се смята, че децата до 14 годишна възраст са асексуални, телата и лицата им не излъчват еротика, а са само сладки ангелчета. И такива снимки правят всички фотографи, превръщат ги в пощенски картички, показват ги на изложби и обществото ги разглежда като чисто изкуство. Самият Чарлс Доджсън пише до една майка, от която иска официално разрешение да снима без дрехи нейната 8-годишна дъщеря: „Това е шанс да не бъдат загубени, да останат завинаги запечатани, нейното прекрасно лице и форми, доколкото догодина Ани може да се превърне /макар да се надявам, че няма/ в твърде възрастна, за да бъде истинска дъщеря на Ева”. 

След смъртта на Доджсън през 1898, наследниците му продължават с пълна сила да доизграждат тази митология. Но всичко се променя с развитието на психоанализата в началото на 20 век. Тогава се появяват ред смущаващи въпроси около психиката на писателя Луис Карол, свързани както с неговото отношение към малките момиченца, така и към света изобщо. И неговият защитен мит изведнъж се превръща в своята противоположност, става повод за съмнения и обвинения.

Не ми е работа да давам оценки, само споделям, че аз лично съм раздвоен по въпроса дали Луис Карол е педофил или не. Да, няма нито едно доказателство за това, няма нито едно обвинение за злоупотреба, дори намек за такова нещо, от страна както на самите момиченца, така и на техните родители. Въпреки че от един момент нататък всички живи свидетели са питани специално за това. 

И все пак – като види човек някои снимки на реалната Алиса и някои рисунки на самия Луис Карол, няма как да не се съгласи с писателя Владимир Набоков. Цитиран от „Ню Йорк таймс”, той казва, че между снимките на Карол и разказвачът-педофил от неговата „Лолита” има „патетичен афинитет”. А Уил Бруукър, автор на „Луис Карол в популярната култура”, пише: „Луис Карол се третира като човек, който не бихте искали да се среща с вашите деца. Но в същото време историите му все още се представят като класика на чистата, невинна литература.” Няма как да пропуснем и мнението на Тим Бъртън. Той нарича историите на Доджсън „наркотик за деца” и добавя, че Страната на чудесата е място, където „всичко е леко отнесено, включително добрите хора”. 

В случая се визира версията, че Луис Карол е надрусан, когато пише книгата, затова и героинята му, за да промени ръста си, тоест, гледната точка и визията си за света, трябва да отхапе от едната или от другата страна някаква гъба. Но не е само това. Изследователи казват, че самата Алиса е превърната във фалически символ покрай своето влизане под земята и излизане обратно. Говори се и за „оралната агресия” на писателя, въплътена в призивите на Червената кралица да бъде отрязана нечия глава. Трети разглеждат използването на сексуално-компенсаторния механизъм на яденето и пиенето, доколкото през цялото време в историите за Алиса някой яде и пие нещо. Тъмни слухове се въртят и около един важен момент от живота на Чарлс Доджсън – скъсването на прекрасните отношения, които той има със семейство Лидъл. То става през 1863 и трае няколко месеца. След това отношенията се възстановяват, но писателят вече не е така близък с децата, дори с любимката си Алиса, на която все пак подарява първото копие с надпис: „Подарък за Рождество на скъпото дете, за да помни летните дни”. По повод това скъсване има ред спекулации, подклаждани и от факта, че в дневниците на писателя липсват точно страниците, които би трябвало да обяснят случилото се. И тези страници дори не са откъснато, а грижливо изрязани с ножица. 

Казаното дотук, колкото и драматично да изглежда, е само част от тайните и загадките в живота и характера на Луис Карол, и неговите прочути произведения – „Алиса в Страната на чудесата” и „Алиса в Огледалния свят”. Тези книги, посрещнати с възторг от публиката и злостни критики от критиката, променят не само света на детската литература, а и на тази за възрастни. През последните две десетилетия животът на писателя не се променя особено, въпреки че богатството и славата му нарастват неимоверно. Хората обаче не си падат много по следващите му книги – те си искат Алиса. 

Десетилетия по-късно някои, но още не всички, си дават сметка за качеството и новаторския литературен подход, който Луис Карол използва в следващата си значима книга – „Силви и Бруно”. Така или иначе обаче, както твърди самият писател: „Една от най-значимите загуби в битката, е да си загубиш главата”. А в битката срещу абсурда, който опитва да завладее нормалния свят, това е съвсем лесно.

 И Луис Карол я загуби едва на 66, от стандартна пневмония. Любимото му момиченце го надживя с много, то докарва до 80 и умира през 1932, като твърди, че се е изморила да бъде Алиса. Ние обаче и досега неуморно четем най-фантастичните истински истории, които Луис Карол написа за нея.