"Сцена на кръстопът" с вечер за Стефан Данаилов

22-то издание на Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът“ ще се закрие тази вечер в Пловдивския театър с представяне на книгата „Романът на моя живот“ и филм, посветени на 75-годишнината на проф. Стефан Данаилов, който е  и арт директор на фестивала. Те ще бъдат представени от актьорите Силвия Лулчева, Ненчо Илчев, Дарин и Деян Ангелови и Божидар Мицев, които са ученици на големия актьор, с участието и на студенти от неговия клас. 

Обичам пловдивската сцена и пловдивската публика, която за сетен път доказа, че е театрална публика и обича нашето изкуство. Неслучайно си наумих да представя моята книга главно в Пловдив на днешния ден, подчерта проф. Стефан Данаилов.

Цялата работа е в това че аз наистина  се занимавам с неща, които действително обичам и когато ме покани тогавашният ректор на Академията проф. Енчо Халачев, да поема клас през 1988 г,, аз тогава пак бях в Пловдив. 

 Играехме на Античния театър „Дон Жуан“  и не взех веднага решението, защото за мене то  беше изненадващо. Поех го и сега мога да кажа, че това е едно от най-щастливите неща, които ми се случват в живота. Контактът ми с моите студенти – моите деца, както аз казвам, е невероятен.

 Мисля, че човек, който има професионален опит, е редно да го предаде на поколението. И се оказа, че вече много години се занимавам с това. А паралелно съм правил и много кино, и много театър, а моите студенти са се радвали да идват да ме гледат в театъра. Това някакси вдига самочувствието, като направиш някаква добра роля и като си казват „Този нашият учител каква роля направи!“.

Сега е по-различно, но важното е, че  създаваме една  връзка между мене и децата, която е много важна. В тежки моменти в живота, каквито ни се случват, те са тези, които най-много ми помагат и ме дърпат към това да се усмихна. Много обичам тази работа!

А актьорската професия е невероятна.  В „Дон Кихот“ имах един текст „Правя се на това, което в живота не съм“.  Какво по-интересно от това да играеш такива герои, от които си много далече  в живота.

В живота ми се е случвало обаче и да играя в неща, които съм си представял, че ще станат по-добри. В киното  не зависи от теб. Ти снимаш, снимаш, след това лентата остава в ръцете на режисьора и отиваш след време и гледаш - друго, а не това, което си представяш, че ще се случи. В театъра обаче държиш нещата в свои ръце. И когато има някаква корекция, на следващото представление ще я направя, а в киното няма такова нещо.

В ранните години съм имал възможност да отида на Запад, но избрах да остана тук и не съжалявам за това.  Роден съм под щастлива звезда, за това, че си останах в България и целия ми живот премина в България, за да могат сега хората да уважават труда ми. Това е най-голямата награда.

Интересно е, че ролите, които са били най-далече от мене, ми се иска да бъда като тях, ама не мога. Защото хората, особено в киното, си представят „Леле, този е страшен, той може всичко!“ Няма такова нещо.  

Аз често съм си казвал, ако  това ми се случи в реалния живот, как ли бих постъпил. И това е най-интересното в нашата професия. Както преди играех всяка вечер, какво е това, през деня да си като Стефан Данаилов, а вечерта – някой друг.

И сега за мене политиката  е кауза. Аз съм човек с дълъг път и затова не ме възприемат като „левия Ламбо“, не търся интереси от политиката.  Тя ми беше доста интересна, сега съм се пооттеглил от нея, но наблюдавам процесите. Най-тъжното е, когато обещаваш нещо, а не можеш да го свършиш. Понякога не всичко зависи от теб.

Това, което ме води, са хубавите чувства. Любов да има – това означава и щастие, и усмивка. 

Интервюто - от звуковия файл: