България води балансирана политика в сложна ситуация

 Реално погледнато, повечето от нещата продължават да остават скрити и двете големи сили – Запада и Русия достатъчно добре и достатъчно ясно се опитват да филтрират това, което стига до хората с цел да прокарат собствените си интереси. Къде е мястото на България в цялата тази конфигурация? Ние сме поставени под голям информационен натиск – и едната, и другата страна се опитват на терена, на хората, на гражданите на България до прокарват свои идеи през нашите политици или директно, това са съвременни по-изтънчени методи на пропаганда, която винаги е съществувала и налага едно или друго виждане, подчерта председателят на Българско дружество за връзки с обществеността доц. д-р  Александър Христов. 

По думите му, в случващото се напоследък е  интересно, че  формите на информационно насищане са  някаква пропаганда. Те много повече се насочват към това да произвеждат  събития, които са гръмки, уж интересни, но всъщност служат много повече за отклоняване на вниманието от някакви доста по-сложни проблеми, отколкото за някаква реална информация. И двете страни – и Запада, и Русия като че ли напоследък точно това правят – създават или надуват  такива балони, които да отклоняват вниманието от по-сложните за разбиране проблеми. Ако седнеобаче  всеки един от нас да се задълбае в тях, той ще успее да си формира достатъчно информирано мнение и да бъде по-разумен. А някои от тези сили нямат интерес това да се случи.

 Доколко реалистична е идеята на Волен Сидеров за среща между Русия и Европейския съюз? Волен Сидеров винаги е търсел и до някаква степен е успявал да намери начин, благодарение на информационната среда и на всичко, което се случва да се легитимира и да се покаже. За мен това е достатъчно нереалистично. България може да играе ролята на балансьор, но по-скоро на локално ниво и едва ли би могла, ако големите сили не изявят желание за някакъв диалог, България да инициира такъв процес. Това би било достатъчно, но то  върши работа на Волен Сидеров като фишек, с който той да успее да привлече вниманието за пореден път към себе си. Колкото и да ни е неприятно, това той  го прави доста успешно от години насам. Просто това е темата, която може да подхване в момента. И други политици имаме и в България, и по света, които използват успешно такива информационни поводи – излизат с някаква гръмка идея, която за някакво кратко време привлича вниманието и после сравнително бързо бива забравяна като нереалистична. Според мен идеята за инициирана среща от България между ЕС и Русия  е нереалистична.

Смятам, че случаят „Скрипал”,  макар и да е сравнително ограничен, той касае две много важни неща –  живот и здраве на хора, които са не само в службите,  но и извън тях. Това по някакъв начин застрашава безопасността, едно, и две, касае безопасността между Запада и Русия. И затова един такъв единичен случай, продължава да бъде единичен. Той предизвика такава нервна реакция и в едната, и в другата страна, особено в Запада. Това е симптом за отношенията, за някаква форма на искри между западните страни и Русия. И това няма  как да не окаже влияние върху нас и въобще върху всички взаимоотношения.

 България сравнително добре успява да води балансирана политика, доколкото й е възможно в една такава ситуация. От една страна ние не изпадаме в крайности, от друга  - тази балансирана политика е свързана и с гоненето на някакви икономически интереси. По всичко личи, че България, надявам се да става все по-добра в това, но - да, балансираната външна политика до голяма степен е факт. България успява  да запази що-годе приличен баланс, ние наблюдаваме такива прехвърчания на искри между България и Русия на дипломатическо ниво, но пък това  е симптом, че някакви по-големи проблеми между двете страни чак толкова няма. По същия начин -  и със Запада.

Много е трудно външна политика на страна като България да се превърне в много  сериозен  управленски ресурс. Според мен в последните години успяхме чисто комуникационно да оберем луфтовете, да не изпадаме в някакъв екстаз по едната или другата страна, говоря за  Запада и за Русия и по този начин да се легитимираме и самите ние като държава и интереси, които искаме да отстояваме. Въпросът е доколко можем да ги отстояваме.  Вече го няма този патос, това детско щастие, когато говориш за едната страна, за Русия, или пък после за другата страна, за Запада. Още повече, че играта доста загрубя. Западът до някаква степен се компометира с налагането на ценности, които са трудни за налагане – Истанбулската конвенция и всичко, което върви с нея. И това дискредитира.

Цялото интервю - в звуковия файл: