Великите европейци - Джото

В изобразителното изкуство Джото прави това, което прави за вярата Свети Франциск, а за литературата - Данте, Петрарка и Бокачо. Те първи в Европа се хващат с трудната задача да открият човека - малък, почти невидим сред божественото величие на средновековната катедрала, да го убедят, че собственият му дъх е неделима част от божествения дух и да го заведат до олтара на Ренесанса. 

Тази работа изглежда лесна, като говорим вечер на чаша вино за нея. Но само с думи прости или с няколко удара на четката да преобърнеш обществените представи за света и живота с краката надолу, да ги сложиш на земята и да ги накараш да тръгнат сами, е постижение наистина велико. А най-хубавото е, че Джото и другите не се уговарят да правят Ренесанс, те дори не знаят, че го правят, макар да имат съзнание за новаторството си. Те не измислят концепция, не търсят спонсори, не оборудват офис, не наемат красиви девойки да свършат работата и не отчитат фактури накрая. Не, те правят всичко от само себе си, тоест, на тези хора Ренесансът им идва отвътре. Не вярвате, че е възможно ли? Вижте само фреските на Джото от „Капела Скровени” и тогава ще говорим пак.

Средновековен танц

Капела „Скровени” е голям параклис, изрисуван от Джото по поръчка на Енрико Скровени, богат търговец и банкер от Падуа. Банкер е днешна политически коректна дума за лихвар, гадно занимание, което в края на XIII, началото на XIV век, е все още силно морално укоримо, макар обществото да търпи необходимото зло. Прочут лихвар е Реджиналдо, бащата на Енрико. В „Божествена комедия” Данте го поставя, където му е мястото – в седмия кръг на ада. Там би трябвало да отиде след смъртта си и самият Енрико, който обаче е по-хитър – плаща строежа на капела „Скровени”, заради което греховете му опрощава лично папа Бенедикт XI. Предполага се, че Джото започва работа по капелата около 1305. Според някои, той е и архитект на сградата, но в това отношение тя не блести – просто голям правоъгълник с височина на тавана 13 метра, готически прозорец на фасадата и 6 прозореца отдясно. Стените са без декоративни елементи, изписани са с епизоди от живота на Дева Мария и Исус, някои алегорични сцени на човешките добродетели и пороци, плюс сцени от Страшния съд. 

Джото е на около 40, когато получава тази поръчка. Той е вече известен майстор, славата му се носи, но тези фрески го поставят като първия от голямата поредица знаменити италиански ренесансови художници, която завършва към края на XVI век с Тинторето. Онова, което буквално боде очите във вътрешността на капела „Скровени”, е синьото синьо на небесата. За тях Джото използва ултрамарин, най-скъпият тогава пигмент. Той се получава от стриване и смесване на Лапис лазули, рядък скъпоценен камък, внасян тогава само от Афганистан. Ултрамаринът е адски скъп, толкова, че дори богатият банкер Скровени пледира за икономия и кара художника да го нанася върху сухо, а не върху мокро фреско. Така че сега, след 700 години, ние вече не можем да видим капелата в нейния истински вид, защото с времето синьото се разпада и избледнява по-бързо от другите цветове, използвани от Джото. Но тя все пак е прекрасна.

Красивата, сладка дама, 4.07 

По стените на капела „Скровени” могат да се видят типични похвати, които отличават Джото от всички средновековни художници. Той се връща назад, към принципите на перспективата от античното изкуство. Това, макар да не е по-късната съвършена перспектива на Леонардо, все пак е начало на нейното изучаване и забележимо се отличава от изображенията на тъй наречената византийска живопис, която властва по онова време. Различни при Джото са и човешките фигури, те са масивни, стъпили здраво на земята, дрехите падат по естествен начин, гънките им носят усещане за живот и движение. Неслучайно ранният коментатор Санино Санини пише: „Джото преведе  изобразителното изкуство от гръцки на латински”. Което значи, че плоската фигура от гръко-византийската икона тук преминава към солидността на римската скулптура. Друг знаменит похват на Джото е, че отчита гледната точка на зрителя. 

Една от най-страхотните сцени от капела „Скровени” например е „Срещата при златната порта”. Тя изобразява моментът, когато Йоаким и Ана, родителите на Дева Мария, вече поотделно уведомени от небесата, че ще имат дете, се срещат и се целуват – и точно от тази тяхна целувка, без никакво друго плътско общуване, е зачената Светата Дева. „Ако искате да видите най-могъщата целувка в изобразителното изкуство изобщо, трябва да се върнете към началото на европейското рисуване, към Джото” – находчиво пише по този повод колегата Том Любок в „Индепендънт”. Сцената с тази знаменита целувка обаче е на такова място, че нейната красота, дълбочина и смисъл лесно могат да се пропуснат, ако не намери човек най-подходящата гледна точка в пространството на капелата.  

За живота на Джото ди Бондоне има твърде малко точна информация. Три възможни години на раждане се сочат например, между две от които разликата е почти цяло десетилетие - 1266 или 1275. В друг случай това може и да не е фатално, но при Джото означава, че не можем да сме сигурни при кого точно е учил и как се развива отначало. Най-лошото е обаче, че не можем да сме сигурни дали той наистина е автор на великолепните фрески в тъй наречената „горна църква” на Свети Франциск в Асизи. Да, това не са единствените творби, за които не се знае дали са негови или не. По онова време не е прието художниците да се подписват и Джото, почти ренесансов мъж със силно творческо самосъзнание и гордост от постиженията на Човека, пък бил този Човек и самият той, понякога се подписва, понякога – не. 

С фреските, които представят епизоди от живота на Свети Франциск обаче работата е друга. Както казват специалистите, тук възниква огромен въпрос – кой, ако не Джото? Кой е този съвършен майстор, оставил ни само тези фрески и нищо друго? Кой е този неизвестен гений, който в историята на Ренесанса би трябвало да се постави редом, ако не и по-горе от Джото? Да, празнини има и те често се запълват с легенди. Джорджо Вазари, биограф на ренесансовите художници от XVI век, внася колорит с разказа си за детството на художника. Джото е син на беден селянин – казва Вазари – но талантът му се проявява отрано. Един ден, докато пасе добитък, момчето рисува овца на една скала. Наблизо случайно минава Чени ди Пепо Чимабуе, най-прочутият флорентински художник от византийския стил, наричан още „маниера грека”. Той вижда рисунката на малкия Джото, разпознава таланта и взима момчето за чирак. По ред причини, в този разказ май никой не вярва - но така и нямаме друга, по-достоверна история за началото. 

Salterello, 5.52

Родното място на Джото вероятно е близо до Флоренция, но то също е спорно.Неясно е и реалното обществено положение на семейството, но има основания да се смята, че бащата изобщо не е беден, а е поне среден земевладелец, което му осигурява и добро ниво, когато се мести в самата Флоренция. Сигурно е обаче, че след като завършва чиракуването и започва самостоятелна работа, славата на Джото постоянно расте, поръчките валят и практически той прекарва огромна част от живота си в местене от място на място и рисуване основно на църковни фрески. 

Тогава цялото изкуство, не просто като сюжети, а и като съществуване изобщо, е свързано с църквата, доколкото тя е най-силната и богата институция, основен консуматор и поръчител на художествени произведения. Не остават назад обаче и някои светски личности. Освен за банкера Скровени, Джото работи примерно за краля на Неапол. Поръчки идват също от големите градове-държави – Милано, Болоня, родната Флоренция. Три години преди смъртта си, Джото е главен архитект на прочутата флорентинска катедрала „Санта Мария дел фиоре” и прави кулата на камбанарията, която и днес носи неговото име. Известно е, че като човек той е много контактен и весел, обаче си знае сметката и умее да се пазари за наистина добри хонорари, с които издържа голямото си семейство. 

Джото има поне 6 деца, но малките ангелчета явно не са сред най-прекрасните създания на света. Разказва се, че веднъж Данте пита приятеля си - как ти, човек, който рисува прекрасни образи, имаш толкова грозни деца. На което зевзекът Джото отвръща – ами аз рисувам през деня и виждам, а децата правя през нощта, на сляпо. Освен с Данте, който го обезсмъртява в „Божествена комедия”, Джото е близък приятел и с другите двама големи творци от началото на италианския Ренесанс – Петрарка и Бокачо, те също го споменават в творбите си. 

Художникът умира през 1337, вероятно на възраст малко над 70. Според Джорджо Вазари, погребан е в една по-малка църква, погълната после от разрастването на „Санта Мария дел фиоре”. Когато през 1970 година описаното от Вазари място е разкопано, намерени са кости на много нисък човек, почти джудже. Не е ясно дали наистина Джото е бил толкова нисък, така че има спорове. Но изследванията показват още типичните за художниците от онова време отлагания от арсен и олово в костите, а се доказва също, че приживе човекът много често е стоял с отметната назад глава и е гледал нагоре. И вече не мога да спра да си го представям -  великият дребен Джото, загледан постоянно нагоре.  

Любовта ми го измъчва